— Ще стигна и до него.
Втора кървава следа започваше от леглото, което беше оправено. Някой бе лежал върху завивките и бе застрелян там. Следата прекосяваше стаята като тънка нишка сироп и отиваше към задната врата. Глицки я отвори.
Видя коридорче, широко около метър, което бе използвано предимно за склад — вляво имаше кутии с боя, кашони, велосипед и всевъзможни други боклуци. Дясната страна беше покрита с изкуствена трева. До отсрещната врата, която водеше към външната кухня, имаше голяма скара. На стената до тази врата висяха множество кухненски пособия. Кръвта очертаваше линия по средата на това място, свиваше над пътеката от изкуствена трева, излизаше вън на палубата, събираше се на локвичка край парапета и изчезваше зад борда.
Глицки влезе отново вътре и потрепери, макар и да беше с яке. Харди застана до леглото.
— Ходещият мъртвец — каза Глицки.
— Погледни това. — Харди много добре знаеше, че не бива да пипа нищо. Навремето беше добро ченге.
В средата на кърваво петно, върху завивките, имаше дупка, на нивото на раменете, ако главата на човека е била върху възглавницата.
— Ръсти е бил първи, предполагам — продължи Харди. — Може да е бил заспал. Лежал е във всеки случай. Тя е била в банята, чула е изстрела, излязла е и е получила своето.
Глицки мушна ръце още по-дълбоко в джобовете си.
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Какъв Ръсти?
— Не знаеш ли?
— Не.
Харди въздъхна.
— Ингреъм. Ръсти Ингреъм. Живее… живееше тук. Застрелял го е Луис Бейкър.
Глицки гледаше някъде над рамото на Харди, разфокусирано, мъчеше се да схване.
— Луис Бейкър — промърмори той.
— Аз съм следващият.
— Един чийзбургер с всичко.
Младежът издрънча с касовия апарат.
— Желаете ли лук и мариновани чушки?
Глицки кимна.
— Всичко, моля.
— Тук ли ще го ядете?
— Не, ще го взема вън.
— Един чийзбургер за вкъщи — подвикна младежът, натисна още няколко копчета, изчака, докато машината престане да бръмчи и каза с облекчение: — Струва два шейсет и седем.
Харди, който току-що бе преминал през същата процедура, поръчвайки си два сандвича с риба, пържени картофки и диетична кола, направи удивена физиономия.
— Тук ли ще си изядеш сандвича, Ейб? — попита той, когато момчето отиде да донесе поръчката.
Лицето на Глицки остана сериозно.
Седнаха на малка жълта маса на тротоара между моста на Трета улица и гара „Саут Пасифик“. На всеки няколко минути чуваха влакови свирки — пронизителни и далечни.
Беше ранен следобед. Мъглата бе изчезнала напълно и започваше да става топло. Цяла сутрин бяха на баржата на Ръсти Ингреъм, докато чакаха експертите да направят снимки, да съберат интересните неща и да вземат отпечатъци, докато съдебният лекар огледа трупа на Максин Уиър, докато организират претърсване на дъното.
Харди отвори чантата си.
— След цялата тази история, ми дадоха нарязан лук. Не казах ли пържени картофи?
Глицки захапа сандвича си и кимна.
— Два, струва ми се три пъти.
— Ядрен физик — каза Харди.
— Не е по-тъпо от това да се разхождаш сутрин със заредено оръжие. Трябваше най-напред да ми се обадиш.
— И ти щеше да дойдеш, така ли? — Вече му бе разказал защо е отишъл на баржата и за уговорката да се чуват по телефона с Ръсти.
Ейб отхапа още един залък и подъвка малко.
— Може би нямаше.
— Тук няма „може би“.
Глицки протегна ръка и грабна чашата на Харди.
— Имаш ли нещо против? — Отпи през сламката. — Значи Луис Бейкър, а?
Харди си взе чашата.
— Луис Бейкър ме плаши, Ейб. Не се шегувам.
— Да… Звучи правдоподобно. Мисля, че и аз бих се притеснил. Бейкър знае ли къде живееш? Ако не се лъжа, премести се след като напусна прокуратурата, прав ли съм?
— Ръсти също се премести.
Глицки сдъвка хапката и преглътна.
— А как го е намерил?
— Може да е бил в справочника. Работел е. Като адвокат.
— Престани да говориш за него в минало време, а?
— Той е мъртъв, Ейб. Знаеш го, както и аз.
— Не го знам. Максин Уиър е мъртва. Трябва да претърсим дъното на канала, да проверим кръвната група от леглото, да видим дали е същата като на Ръсти, ако е възможно… да опитаме да го открием. Когато се убедя, че е мъртъв, ще ти се обадя.
— Мъртъв е — настоя Харди.
Глицки сви рамене.
— Щом предпочиташ…
— Е, а какво да правя аз?
— Не знам. Защо питаш?
— Заради шибания Луис Бейкър, ето защо.
— Не се вълнувай, Диз. Ще хапнем сега, ще отида да намеря Луис, ще го закарам при нас и ще поговоря с него.