— Трябва да кажем на някого — поклати глава той.
Мама не отделяше очи от оръжието.
— С този е убит Дидо, мамче. Не го е убил Луис. На Самсън е.
Мама кимна.
— На кого мислиш да кажем? Защо не го оставиш долу?
Лейс бе махнал ръкава.
— Още е зареден — отбеляза той и обърна цевта към себе си.
— Не!
Лейс замръзна.
— Какво?
— Остави го долу! Остави го веднага! Ако вземе, че гръмне, какво тогава? Остави го. На пода.
Лейс се наведе и го остави.
Мама въздъхна облекчено, после още веднъж.
— Тези неща са опасни. Откъде го взе?
— На Самсън е. Беше на Самсън.
— Това вече ми го каза.
— Значи Луис не е убил Дидо.
— Дете, това си го знам. Луис няма да направи зло на никого. Искаше само да направи къщата. Ако го бяха оставили на мира…
— Но той хукна да бяга.
— И ти ще бягаш, дете, ако те подгонят.
Лейс се облегна на възглавничката. Зачервените му очи изведнъж започнаха да парят — цяла нощ не бе спал, за да издебне удобния момент, да стане достатъчно светло и да вижда какво прави, да бъде достатъчно тъмно, за да може да избяга.
Сега с Мама беше в безопасност, а и Самсън вече нямаше пистолет. Беше у него. Това, както му се струваше, би трябвало да промени усещането за нещата.
— Като бягаш, си мислят, че си ти.
— Така е — поклати глава Мама, увита в одеялото.
— Значи Луис избяга и все едно им каза „аз бях“.
— Ако не беше избягал, щяха да го арестуват.
— Той обаче избяга и пак го арестуваха.
— Често става така, дете. — Нещо в гърлото ѝ избълбука, тя премести тялото си нетърпеливо. — Това не е нищо ново. Ако сбъркаш пред закона, смятат те за лош и толкова. Няма значение какво си направил, най-напред при тебе идват.
— Да, ама пипнаха Луис заради Дидо, а той не го е убил. Този пистолет го доказва.
— Добре — каза Мама. — Какво от това?
— Да го занесем на онези.
Мама напрегна сили, за да се намести по-удобно.
— Ето какво ще стане тогава… Слушай ме добре. Онези ще дойдат и ти ще им кажеш за Луис и за пистолета. Знаеш ли какво ще те попитат? Ще те попитат: „Как така е у тебе този пистолет?“. И докато се усетиш, ще те сложат при Луис. Харесва ли ти?
— Няма да…
Тя се наведе напред и сложи месеста ръка на слабото му бедро.
— Никой не мисли за Луис повече от мен. Не е убил Дидо и един ден това може и да се разбере, само че няма да стане, ако отидеш при полицаите. Само ще се ядосат, че им се бъркаш в работата. Ако имаш проблем, най-добре да си го решиш сам.
— Ами Луис?
— Луис сам ще се грижи за себе си.
— Трябва да поговоря с някой — каза Лейс. — Някой да помогне. Да измъкне Луис.
Тя стисна бедрото му леко.
— Знам какво си мислиш, само че няма да се получи.
Не че Ейб не вярваше в съвпаденията. Можеш да си затананикаш някоя песничка и в този момент да я чуеш по радиото. Тъкмо се каниш да се обадиш на някого и чуваш гласа му по телефона. Такива неща ставаха.
Когато обаче споменеш пред заподозрян в убийство като Хектор Медина името на Джони Лагуардия, а на следващия ден се окажеш край контейнер за боклук зад Восъчния музей, вторачен в дупките на главата на същия този Джони, няма как да не се зачудиш.
Две дупки. Едната на тила, другата на слепоочието. Която и да е от двете сама би свършила същата работа.
Ейб Глицки се зачуди дали според прословутия си дневник Медина не бе работил две смени и предната вечер. Зачуди се дали някъде около него няма да намери малко пари в повече, ако го завари на работното му място днес.
Проби си път между експертите и излезе от сянката на алеята на осветения от слънцето тротоар. Харди трябваше да дойде всеки момент. Батист знаеше, че Ейб е разпитвал Джони напоследък и му се беше обадил веднага щом бе станало ясно, че мъртвият е той. Ейб на свой ред, от учтивост, се бе обадил на Харди, който пък беше гроги, вероятно от махмурлук, но все пак бе обещал да дойде.
Видя го да приближава — кадифени панталони, ботуши, яке върху поло. Ейб кимна към алеята, двамата вдигнаха жълтата лента и минаха отдолу.
— Джони Лагуардия? — попита Харди.
— Лека му пръст.
Двамата разгледаха трупа, все още непокрит, макар и да бе поставен на носилка. Едната кафява обувка беше на крака му. Спортното му сако бе отворено и отдолу се виждаше сива риза, наполовина извадена от стилните тъмни панталони. Раменният кобур беше празен.
— Оръжието беше на мястото си, когато дойдохме — отбеляза Ейб. — В случай че си задаваш въпроса.
— Значи е знаел кой е.
Ейб кимна.
— Логично предположение.
За изненада на Харди по главата на Джони нямаше следи от излизането на куршумите.