Харди я спря с жест.
— Трупът му не е намерен. Направих си труд да докажа, че има начин да е изчезнал, защото бях убеден, че е мъртъв. Това изглеждаше възможно, правдоподобно, дори логично, но всъщност вярвах в това, защото бях предубеден благодарение на самия Ръсти.
Къртни облиза сладоледа от лъжичката си съвсем бавно.
— А защо искаше да ме видиш?
— Защото е възможно да знаеш нещо, което да не знаеш, че знаеш.
— Какво?
— Нещо за Максин, за Ръсти. За двамата.
Пак облиза лъжичката. На долната ѝ устна остана капка сладолед. Харди почувства непреодолимо желание да се протегне и да я избърше.
— Ами… не познавах Ръсти чак толкова добре. Отношенията ни бяха доста обтегнати, защото се виждахме с Рей почти непрекъснато. Нали знаеш… важно е кои са ти приятели.
— А Максин идваше с Ръсти, така ли?
— О, да. Разбира се. Участваше във филма и искаше да знае как напредва работата.
— И идваше при вас с Ръсти?
— В началото много често. После някак си охладня. Макси като че ли излезе от унеса. — Усмихна се и опита да се пошегува. — Мечтите, нали се сещаш.
— Не се сещам.
Къртни издаде напред красивата си долна устна.
— По-рано във филмите мечтите винаги са се сбъдвали…
Харди се усмихна.
— Значи стана обратното на това, което става във филмите.
— Стоп. — Къртни вдигна пръст заплашително. — Както и да е, след като тръгна с Ръсти, като че ли и двамата решиха, че нищо няма да излезе от това, с което са се занимавали дотогава. Максин беше на трийсет и три или нещо такова, което е доста, за да се надяваш тепърва да започнеш кариера в киното, особено за нейния тип филми, където е важно да изглеждаш добре. Ръсти пък реши, че вече не иска да е адвокат, че иска да замине някъде и да започне нов живот, да се освободи от стреса, както сам се изразяваше. Струва ми се, че тъкмо в това двамата се подкрепяха.
— А казвали ли са ти с какво смятат да се занимават?
— О… грабвай парите и бягай. Живей на плажа, не прави нищо, събирай тен.
Харди поклати глава.
— Това е доста нехарактерно за Ръсти. Той беше деен човек. До крайност.
— Е, предполагам, че затова избраха Акапулко. — Къртни изгреба последните остатъци сладолед от купичката си, като им отдели цялото си внимание. — Имам предвид, че и там Ръсти би могъл да е деен в областта на хазарта, който според него му помагал да се отпуска, само дето не му личеше, а Максин би могла да се излежава на плажа по цял ден и да пие коктейли.
— В Акапулко има ли казина?
— Да, струва ми се. Само че той не се интересуваше от този вид хазарт. Говореха за хай алай. Това е някакво състезание на което се залага, като на конните надбягвания, само че участват хора. Ръсти смяташе да изкарва прехраната и на двамата, като залага на хай алай.
— Това ли беше планът им, наистина? Говорели са за това? Защо не го спомена досега?
— Какво има за споменаване? Доколкото аз можех да преценя, и двамата бяха мъртви, а това означаваше, че не могат да заминат за Акапулко. И всъщност планът не беше на двама им. Поне не в началото. Започна Максин. Поредната голяма нейна мечта, която си остана несбъдната.
23
Харди се чувстваше като конски задник. Какво всъщност правеше тук, в Акапулко, в ресторанта край скалите, в който чакаше момчетата с факли да започнат да скачат от скалите в надигащия се прилив?
Оркестър мариачи правеше серенада на двойка американци на съседната маса. Харди наля бирата си в чаша и изстиска вътре малко лимон. Всъщност, не обичаше кой знае колко „Текате“, но „Корона“ му бе още по-противна, а друг избор нямаше.
Понякога, каза си, човек чисто и просто трябва да прави нещо. А беше смятал, че е сигурен.
Поне достатъчно, за да се осмели да прекоси границата — с револвера, залепен от долната страна на калника. Не искаше да мисли какво би станало, ако на Тихуана бяха решили да проверят колата. Все пак преди това бе пътувал до Мексико поне двайсетина пъти и на границата не му бяха създавали проблеми нито веднъж. На връщане, разбира се, проверяваха по-често и бе стигнал до извода, че ако искаш да внесеш нещо, каквото и да е, в Мексико — бедна страна — ще чуеш единствено официалното bienvenidos. Бяха готови да приемат всичко, което решиш да им занесеш.
За двата дни и половина, които бе шофирал почти без прекъсване дотам, с по час-два дрямка в колата, догадката му все повече се превръщаше в убеждение — Ръсти Ингреъм бе жив и се намираше в Акапулко.
Беше сигурен, че Ръсти е отишъл при него единствено, за да го подтикне да обвини Луис Бейкър и да остави нещата да се развият по своя път. Този път е трябвало да доведе — с помощта на дребни заблуждаващи ходове, като поръчването на пистолета, уж за защита срещу Бейкър, който така и не бе взел — до заключението, че Ръсти е мъртъв, застрелян от Луис Бейкър.