Това на свой ред е трябвало да освободи Ръсти от клещите на изнудването и да вкара Луис там, където му е мястото — зад решетките. Или в газовата камера. И в двата случая Луис е пионка. Дизмъс Харди е инструмент. След всичко това Ръсти Ингреъм е щял да разполага с нужната свобода, за да изживее мечтата на горката Максин.
Слънцето целуваше Пасифика. Пламтящи червени цветя покриваха оградата, която заобикаляше площадката. Вееше мек бриз. Отпи от бирата.
От другата страна на бездната, която го делеше от скачачите, един от тях, все още без факла, се откъсна от ръба и полетя надолу. Това бе четвъртото момче, което скачаше откакто бе пристигнал. Бе установил, че не събуждат у него обикновеното туристическо любопитство.
Наведе се над парапета и погледна долу, за да се увери, че водата е стигнала достатъчно високо. Според него гледката не беше подходяща за отмора.
Остави бирата и малко бакшиш, после пое по пътя към града. Пред входа на ресторанта се бяха подредили десетина таксита, но той мушна ръце в джобовете си и се заспуска надолу пеша.
По шосето все още се търкаляха палмови листа. Ураганът Кармин бе минал оттук преди два дни. Не беше причинил много щети, но разчистването вървеше далеч по-бавно, отколкото в Щатите. Особено, ако не можеш да платиш. Телефонът в хотелската му стая, например, не работеше, но пък и хотелът не беше от най-скъпите.
Бе пристигнал предния ден и бе спал целия следобед и през нощта — общо седемнайсет часа. Сутринта бе излязъл от хотела „Ел Сол“ (осемнайсет долара на вечер — определено евтин), намиращ се в подножието на планините, бе прекосил събуждащия се град, за да стигне до еспланадата. Седна на външна маса с изглед към морето, поръча си сок от ананаси, чаша лошо кафе и порция хуевос ранчерос. Не бързаше, хранеше се бавно, чакаше слънцето да напече, гледаше как делтапланерите се носят над залива като шарени балони.
Неделя сутринта. Църковни камбани.
На път към стадиона за хай алай, закъдето се отправи пеша, за да разгледа града, се отби в една църква, застана отзад и изслуша службата на испански. Ритуалът му хареса, но му се щеше да бе на латински. В тази служба, помисли си, нямаше нищо универсално, нищо католическо. Това го караше да се чувства още повече чужденец. При причастието се измъкна навън.
Слънцето напичаше. Купи си шапка за един долар и продължи пеша.
Харди обичаше Мексико. Всяка година идваше тук да лови риба, да плува или да събира слънце, да се подложи на сух режим или да се налива — мястото беше еднакво подходящо и за двете. С Джейн бяха прекарали медения си месец край Кабо Сан Лукас, още когато това беше само едно сънливо рибарско село, с летище, чиято сграда имаше сламен покрив. Дълги разходки по пусти плажове. Огромни, почти безплатни коктейли във „Финис Тера“, после хвърляха чашите във вълните долу. Любов сутрин, следобед, нощем.
Джейн.
Докато шофираше насам, бе имал време да мисли за нея, за Франи. Част от него признаваше, че се е отправил на това дълго пътуване отчасти и защото Джейн трябваше да се върне от Хонконг. Така щеше да спечели още няколко дни. Разбира се, това признание не беше цялата причина и не се гордееше с него, но то беше факт.
И той, и Джейн бяха предполагали, сякаш се разбираше от само себе си, че в крайна сметка отново ще се оженят. Нямаше да говорят за бъдещи деца — вече бе ставало дума за това и се бяха разбрали, че възрастта на Джейн, кариерата ѝ, както и трагедията с Майкъл, са променили мнението ѝ по въпроса и той вече не подлежи на обсъждане. Тя искаше — и Харди не можеше да я обвини — удобство, уважение, покой, цивилизован живот. Не я обвиняваше, но самият той не искаше същото.
Тя бе споменавала няколко пъти, че по всяка вероятност Харди също щял да се върне към правото, да си купи няколко костюма, отново да стане професионалист. Разбира се, нямало да го принуждавала го прави, но вероятно самият той щял да вземе решението, съвсем естествено. Проблемът бе, че той през цялото време си даваше сметка, че се движи в някаква посока, както сега, знаеше, че отива някъде, че се движи към някаква определена точка след всичките тези години спотайване в бара. Нещо го водеше и подтикваше, но това в никакъв случай не бе някакъв стремеж към пасивност и комфорт, към скъпи костюми или по-добро сирене.
Може би три, четири, пет месеца преди това, когато размишляваше за смъртта на съпруга на Франи, бе започнал да вярва, след години отричане на възможността, че един човек — самият той, Дизмъс Харди — е в състояние да постигне нещо различно. И че то няма да е без значение.