Помисли си дали да не извика Ингреъм по радиоуредбата на охраната, но реши, че е глупаво — Ръсти щеше да разбере, че не всички го смятат за мъртвец, да замине някъде и всичко щеше да приключи.
Два часа, пет бутилки портокалов сок и трийсетте и пет долара, които заложи в последната игра, отидоха в небитието. Стадионът започна да се изпразва и той застана край един от изходите. Покрай него се изнизаха много хора. Двама приличаха на Моузес Макгуайър и нито един на Ръсти Ингреъм.
Реши да види прословутите скални скачачи на Акапулко…
Видя ги. А сега какво?
Върна се на еспланадата. Над хоризонта все още висеше тънка ивица коралово небе, но вече се виждаха милиони звезди. Добре облечени американци, предимно семейства — поне така си ги представяше — седяха по масите на заведенията и пиеха коктейли. Вятърът духаше откъм града. Нощта миришеше на машинно масло и урина.
Харди седна на брега, с гръб към светлините. Чуваше плискането на вълните по пясъка. Зад гърба му се чуваха китари, песни — мъжки гласове, далечни, меки.
В Лас Вегас също имаше хай алай. В Тихуана, хиляда и петстотин километра по-близо до дома — също. И пак беше от другата страна на границата. Може би и в Пуерто Виларта. Оакстака? Икстапа? Кой би могъл да изброи всичките?
Ако Ръсти въпреки всичко беше тук — а Харди вече мислеше, че това „ако“ е доста голямо — за да го открие на стадиона щеше да му е нужен поне по един човек на всеки изход, иначе шансът бе нищожен.
Нямаше начин. Не разполагаше с толкова пари и не познаваше никого. Може би, ако Ейб се обади в местната полиция и изпрати снимка на Ръсти…
Да бе. Как ли пък не.
Легна на пясъка и сложи ръце на тила си. Вгледа се в луната.
„Ел Сол“ не беше никак близо до брега. От главното фоайе към улицата се влизаше в двете странични крила на сградата, а от тях, през плъзгащи се стъклени врати се излизаше на покрита с червени плочки тераса, над плувния басейн. По орнаментите от ковано желязо нагоре към втория етаж пълзяха същите растения с големи червени цветя. Във вътрешния двор имаше множество палми и бананови дръвчета, пощадени от гнева на урагана, благодарение на местоположението си. Имаше и чешмичка, но Харди бе живял в Мексико достатъчно дълго, за да знае, че водата не бива да се пие. От портокалов сок му бе втръснало.
Тъй като сред рекламираните качества на хотела — с неон над входа — беше наличието на телефон във всяка стая, Харди имаше телефон. Имаше и телевизор. Фактът, че и двете не работеха, не го изненада особено. Хрумна му, че може би ще е забавно един ден да дойде в Мексико и да открие луксозен хотел — машини за лед, игрални автомати, кабелна телевизия и, разбира се, телефон. Нямаше да е задължително всичко това да работи. Самият факт, че ги имаш, вече те издигаше над останалите.
Малко по-рано бе имал късмет и бе успял да се свърже от автоматите край пощата. Записа на телефонния секретар на Джейн къде се намира и че може би ще се прибере след седмица. Тайнственият Харди.
Големият син на Ейб Глицки му каза, че майка му и баща му са в Лос Анджелис от петък. Харди реши, че е във връзка с новата работа и че са решили да прекарат там почивните дни. Не беше споменал на Ейб, че смята да пътува на юг. Не му се щеше да го убеждава, че основанията му не са съвсем безумни, още по-малко пък че се налага да скрие револвера под калника на колата. Ейб щеше да побеснее. Сега обаче синът му бе длъжен да го попита къде е и Харди му каза. Обеща да се обади отново на следващия ден.
Франи не си беше у дома.
От друга тераса долетя приглушен смях. Някой влезе в басейна. Някъде далеч иззвъня телефон. Харди дръпна от пурата и отпи бренди.
Телефон!
Беше го изнесъл до себе си на терасата и от време на време вдигаше слушалката, но чуваше само тишината. Сега изведнъж се бе появил сигнал. Набра номера на Франи, зачака. Почака още малко.
— Да?
— Не мога да повярвам.
— Дизмъс?
— C’est moi. Не, почакай. Обърках езика, soy yo.
— Добре ли си? Обади се Ейб. Не знаеше къде…
— Да, да. Ти знаеше. Тук съм. Добре съм.
Любезностите, осъзнаването на огромното разстояние, раздялата. Пътуването дотук, ураганът, неработещите телефони.
— … затова не се обадих толкова време. Как се чувстваш?
— Добре.
Не много уверено.
— Добре?
В последвалата тишина се чуваше жуженето на линията.
— Добре съм. В петък бях на лекар и чух пулса. — На бебето. Франи пое дъх. — Тук е и е живо. — Сякаш чу как очите ѝ се наливат със сълзи. — Липсваше ми Еди, липсваше ми ти, прекарах лоша нощ. Мисля, че в момента съм ужасно объркана.