— А ако в това време той седи пред къщата ми или пък направо в нея и ме чака с пистолет в ръка?
С напълно сериозно изражение, Глицки заяви:
— Това ще представлява нарушение на условията по изпитателния срок. — Инспекторът приключи със сандвича, взе отново чашата на Харди и отпи за последно голяма глътка. — Няма да правиш нищо, Диз. Мръщим се, когато гражданите се стрелят помежду си.
— Аха, добре. Е, аз пък се мръщя, когато стрелят по мен. Ако го видя около къщата си, ще стрелям първи.
Глицки се наведе напред.
— Направи ми една услуга. Дай му възможност да се прояви. Трябва да си сигурен, че е въоръжен.
— По правилата, а?
Глицки кимна.
— По правилата, точно така. — Стана.
— Не смятам, че Луис е обяснил тези правила на Максин. Или пък на Ръсти.
Глицки взе чашата на Харди и мушна в устата си бучка лед. Подъвка малко.
— Сигурно е забравил — каза той. — Мислел е за други работи.
— Кога мога да си получа колта? — попита Харди.
4
— Сержант, не трябва да забравяте, че всички, с които си имаме работа тук, са осъдени престъпници. Не някои от тях, не повечето, а абсолютно всички.
Главната инспекторка по условните присъди и изпитателните срокове беше сериозна на вид обикновена жена, която някак си успяваше да се държи топло. Може би изглеждаше така заради очилата — малки тънки лещи, увеличаващи очите като яйца на червеношийки. Името, изписано на табелката край вратата, беше г-жа Хамънд и Глицки я хареса от пръв поглед. Офисът ѝ беше във Фери Билдинг и имаше изглед към Трежър Айлънд, до Голдън Гейт и Алкатраз. Хората плащаха по три хиляди долара на месец за такава гледка. Вероятно това бе една от добрите страни на работата ѝ — беше ясно, че не получава толкова пари.
Кабинетът ѝ бе чист и функционален, освежен от гледката и една малка горичка, посадена в саксии. Пред нея се отчитаха двайсет и един инспектори.
— Имах предвид…
— Не, всичко е наред. Просто е добре да помним откъде идват тези хора. Какво ги чака навън.
— Възможно е нашият човек… Луис Бейкър… да е убил човек само час, след като е излязъл на свобода.
Госпожа Хамънд въздъхна тежко и кимна.
— Да, случват се и такива неща. — Тя се плъзна със стола от очуканото зелено бюро към очукания зелен шкаф. След около минута, през която гледаше нещо, тя въздъхна отново. — Трябва да говорите с Ал Ноулън.
— Това лоша новина ли е? — попита Глицки.
Жената си погледна часовника.
— Два и половина е. Ако е обядвал нормално, вече би трябвало да се е върнал.
Глицки се зачуди дали цялата бюрокрация не потъва, удавена в недоверие и глупости. Но госпожа Хамънд бе срещу него и свиваше рамене с безразличие. Свиване на рамене и въздишки. Сигурно дори не знаеше, че го е направила.
— Някои от тези хора трябва да бъдат наблюдавани по-внимателно от останалите. Ще ви покажа къде е.
Поведе го по дълъг коридор, който му напомняше за полицията, и в голяма стая, разделена на кутийки.
Ал Ноулън, бял мъж наближаващ трийсетте, тъкмо бе отворил плик с рекламата на близката закусвалня и изваждаше съдържанието му върху бюрото. Носеше спортна фланелка с надпис „Ралф“, избродиран над дясното джобче. Дългата му кестенява коса не изглеждаше особено чиста и бе привързана на конска опашка.
— Ал — каза госпожа Хамънд, — това е сержант инспектор Ейб Глицки…
Ноулън подаде ръка.
— Добре де, но сега съм в обедна почивка. Възразявате ли?
Глицки чу как госпожа Хамънд поема дъх.
— Обедната почивка трябва да е от дванайсет до един и половина или някъде по това време, Ал.
— На обяд трябваше да закарам колата си в сервиза, а типът там нямаше понятие какво ѝ е, така че се наложи да я оставя и да се върна с автобуса. Знаеш какви са автобусите, нали? — И той сви рамене.
— Ал, струва ми се, че си използвал около два часа и половина от личното си време.
— Да, така е, но още не съм обядвал.
— И за това ви плащат? — намеси се Глицки. — Извинете ме — добави той и погледна госпожа Хамънд.
— Ей, какво толкова? Да не обядвам ли? Хората имат право да обядват.
Госпожа Хамънд започна да губи търпение.
— А какво според теб ще поиска в замяна щата Калифорния?
Ноулън лапна няколко пържени картофчета.
— В замяна срещу какво?
— В замяна срещу обедната ти почивка.
— Слушай, аз работя колкото всички останали тук. Дори повече от някои.
Глицки чакаше.
Госпожа Хамънд се усмихна. Топлотата бе изчезнала.
— Ал, знаеш, че това не е вярно. — Тя улови Глицки за рамото и добави: — Господин Ноулън в момента е на разположение на щата, сержант. Ако това, че се храни, ви безпокои, ще трябва да изхвърли… хм… следобедната си закуска в кошчето.