Чуваше шума на водата в залива — плисканото в колоните на кея, разлетия грохот на вълните върху пясъка. Къщата беше в северната част на града, край океана.
Нещо — гущер, дървесен плъх? — издраска по покрива. Някъде далече изръмжа мотор — кола или рибарска лодка — задави се, пак утихна. Запали лампата. Върху порцелановата тоалетна чиния нямаше дъска за сядане. По огледалото над умивалника беше избила ръжда. Душът не бе ограден със завеса.
Е, кой би могъл да очаква нещо по-добро при такава бърза обява? Имаше време, имаше и пари, можеше да чака, докато намери каквото искаше.
Раната на ръката му запулсира и той се опита да си припомни дали си е взел антибиотика, преди да легне с… все едно как се казваше.
Все едно как се казваше, тя беше точно това, което харесваше — хубава, ентусиазирана, приятна компания в забавленията. Днес си заминаваше у дома, в Атланта. Щеше да пристигне друга. Или вече бе пристигнала и го очакваше. Тези компаньонки за почивните дни… в тях беше истината. Никакви обещания, никакви преструвки. Нищо общо с проблемите, които би ти създала постоянната връзка.
Докосна превръзката боязливо, за да провери дали пулсирането е начало на инфекция — а това би могло да се превърне в проблем — или е нормалната болка при заздравяването на тъканите. Опита се да сгъне лявата си ръка, но все още не можеше.
Не, изпитваше нормалната здрава, тъпа болка. Нямаше температура, следователно нямаше и инфекция.
Върна се в стаята и се излегна до момичето. Прозорецът продължаваше да прилича на черна дупка към още по-голяма тъмнина. Някакво изпращяване, като чупене на клонка, го накара да подскочи и момичето се размърда. Пак тишина.
Нищо особено — обикновените домашни звуци.
Унесе се и скоро заспа.
Надеждата не беше голяма, но все пак бе по-добре, отколкото да дебне пред дванайсет изхода едновременно.
Реши да остане още два дни и след това да се отправи по дългия път към дома. Сутринта, все още доста уморен от шофирането, се бе успал, но утре смяташе да излезе на риболов. Би могъл да се снима с някоя голяма риба, за да има с какво да се хвали в бара при Моузес.
Стигна до стадиона доста след началото на игрите. От края на паркинга се чуваха високоговорителите и аплодисментите. По улиците към стадиона не бе видял нито един син фолксваген „Джета“. Утре, ако днес не откриеше нищо, щеше да наеме някое такси, за късмет на шофьора, и с него да обиколи всички улици в околността. Днес обаче щеше да започне с паркинга.
Нямаше бетон или асфалт. Мястото беше прашно, без трева и се простираше около целия стадион. Хората бяха оставили колите си повече или по-малко хаотично. Ако си спрял близо до стадиона, прецени Харди, ще ти трябва поне час, докато се освободи достатъчно място, за да се измъкнеш. Нямаше никакво подобие на обозначени изходи или места за паркиране — ако колата ти може да се напъха някъде, напъхваш я и толкова.
Двайсетте и пет минути обикаляне под палещото мексиканско слънце се оказаха доста потискащи. Фолксваген се оказваше популярна марка в Мексико. Старият „бръмбар“ се срещаше толкова често, колкото през шейсетте в Щатите. Имаше обаче и други разновидности, сред които, за нещастие, и „Джета“. Две от тях пък бяха светлосини и ги видя, при първата обиколка, извън оградата.
Чудесно, помисли си. Дузина изходи от стадиона, може би дузина сини „Джети“ на паркинга. Щяха да са му необходими поне двайсет души, седмица време и цял тон късмет. Но дори и в такъв случай…
Облегна се на нечий калник, недалеч от входа на паркинга, купи си леденостудена „Фанта“ и докато я пиеше, се опита да измисли някакъв реалистичен план. Автомобилният пейзаж блестеше и се мержелееше в горещината.
Калифорнийски номера!
Акапулко беше далече от Калифорния и само някой пълен откаченяк — бе започнал да брои и себе си в тази група — би дошъл оттам с кола. Едва ли на този паркинг имаше повече от десетина калифорнийски коли, а синя „Джета“ с калифорнийски номер… едва ли би срещнал повече от една.
— Ау-у-у! Зави ми се свят!
Тя притисна тялото си към здравата му страна.
Беше фантастична. Висока, с дълги бедра и физиономия като за кино. Тъмнокестенява коса, зелени очи. Беше секретарка от Вашингтон и носеше бяла фланелка от кафене „Трудни времена“, на която пишеше: „Обичам ги мокри“. Беше доста малка — гърдите ѝ повдигаха предната част така, че се виждаше тънката ѝ талия. Каза, че е на двайсет и две и вече бе погълнала две „маргарити“. Отваряй си очите.
— Внимавай с дупките — предупреди Ръсти. — Облегни се на мен.