— Можеш ли да повярваш, че има такива тела!?
— Изумително.
— Искам да кажа… виждала съм типове и друг път, но чак такива…
Остави я да бърбори, помисли си. Фантазирай колкото искаш. Той също бе забелязал играчите. Започваше да ги опознава полека-лека, да разбира на какво трябва да залага. И имаше късмет — бе спечелил два, после три, след това четири пъти един след друг. Над хиляда долара, което бе повече от компенсация за катастрофата от миналата седмица.
Беше доволен, че ураганът го бе принудил да прекъсне за малко. Започнал бе да става нервен и нетърпелив. Едва дошъл, вече смяташе, че всичко трябва да се уреди веднага. Грешка. Имаше време. Непрекъснато си повтаряше, че не бърза за никъде. Времето беше негово. Няколко дни си наложи да стои настрана, запозна се с момичето от Атланта, не излизаше много. Бе му се отразило добре. Сега започваше новата седмица на чисто и още в началото спечели — това е.
Повечето коли бяха излезли от паркинга. С момичето от Вашингтон се смееха и гледаха да не стъпят в някоя дупка. Канеха се да отидат до еспланадата, да хапнат супа от костенурки и нещо с омари, да похарчат пачка пари, а след това може би да отидат на бой с петли. Или сами да си устроят нещо, подобно на борбата.
Усмихна се. Все едно какво ще правят. Беше добре подплатен. След десет дни тук, имаше повече пари, отколкото в началото. Така щеше да е и занапред. Вече нямаше да прави глупости. Щеше да изучава играта, да залага предпазливо, докато дойде каквото очаква. След това, както днес, щеше да живее.
И, струваше му се, че вече вижда новия живот. Както преди. Начин да си осигури стабилни приходи. Нещата тук не бяха като при конете, където имаше толкова много неизвестни. Конете са животни. В хай алай участват хора, има устрем, неща, които можеш да разбереш, да предвидиш.
Беше късен следобед. През прахоляка на паркинга зеления хълм оттатък се виждаше в сепия. Запътиха се към колата и чуха стъпки. Някой приближаваше отзад.
— Ей! Ръсти! Ръсти! — Харди стигна до тях и свали слънчевите си очила. — Ти ли си!?
Ръсти си го биваше, нямаше как да не му го признае. Нито следа от смущение.
— Диз! — Протегна здравата си ръка и го дръпна, за да го прегърне. — Радвам се да те видя!
— Ти? Аз се радвам да те видя! Боже, мислех, че си умрял!
— Умрял? — обади се момичето.
— О… извинявай, това е една приятелка от Вашингтон. Старият ми приятел Дизмъс Харди.
Тя кимна.
— Как така умрял?
Ръсти се засмя.
— Жив съм, слава богу.
— И аз.
— Виждам. Какво правиш тук?
— Може би големите умове работят еднакво. Чаках да ми се обадиш за първи път, гледах новините и изведнъж видях, че някаква жена била убита на баржа в Чайна Бейсън и…
— Какво? Каква жена?
Харди сви рамене.
— Нямам представа. Знаех обаче, че живееш там, така че се отбих, за да проверя и се оказа, че мястото е същото. Не исках да чакам Луис Бейкър да ме намери, прибрах се у дома, взех някои неща и се чупих.
— Била е Максин… — Ръсти се отпусна на калника на колата. Вдигна ръка и засенчи очите си.
— Коя е Максин? — попита момичето.
— Една приятелка… само приятелка. — Очите му заблестяха наистина, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Боже мой, Диз… сигурно се е отбила да ме види и е попаднала на Бейкър.
— И аз предположих същото. Направо се чупих. Особено след като не ми се обади, реших, че…
— Знам. И аз се изплаших. Като теб. След като се прибрах у дома онзи ден, когато те видях, мина един час и си дадох сметка, че просто не мога да стоя там и да чакам Бейкър да ми види сметката. Нямаше смисъл. Може би трябваше да ти се обадя. Съжалявам.
— За какво говорите? — попита момичето.
Ръсти демонстрираше съвземане от вестта за смъртта на Максин. Разказа чудесна история, а Харди и секретарката слушаха. Звучеше романтично, страховито, някак хладно.
— И какво стана с този тип, Бейкър? — попита момичето.
Харди погледна Ръсти и сви рамене.
— Не знам. Надявам се вече да са го прибрали отново. Вероятно е оставил отпечатъци, не смяташ ли, Ръсти? Или нещо друго. — Обърна се към нея. — Обикновено оставят следи. Аз имах малко отпуска и реших да се махна, докато ченгетата си вършат работата. Ако не успеят, когато се върна, ще им кажа какво мисля и те ще го спипат. Все пак за по-сигурно реших да не съм там в началото. От две седмици лентяйствам из Мексико.
— На мен ми е втори ден — каза тя.
— Искаш ли да хапнем, Диз? Ние смятаме да излезем, за да профукаме част от печалбата ми. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Спечелил си от залозите? На тази игра?
Ръсти се ухили и отвори вратата на колата.