— И това ти харесва?
— Това е свобода. Нямаш представа колко пречат нещата, които си правил преди. Навиците ти. Очакванията на околните. Не знам кое е по-лошо. Сега обаче не остана нищо от онова. Все едно че получаваш втори шанс, раждаш се отново.
— Много хора отиват да се молят на Бога и казват същото — отбеляза Харди.
Ръсти се засмя.
— Това не е опрощение, Диз. Това е нова, чиста страница. — Пак надигна бутилката. — А ти? Някой знае ли, че си тук?
Харди реши да продължава собствената си игра. Поклати глава.
— Никой. — Излъга. — Но продължавам да се чувствам както преди. Нося си същия багаж.
— Да, ако гледаш на нещата по този начин…
Ръсти отиде до самия ръб на пропастта, стиснал здраво бутилката. Харди запази дистанцията от една крачка помежду им, но все пак беше достатъчно близо, за да види как далече в подножието се разбиват фосфоресциращите вълни, да чува грохота им като далечна буря.
— Може би с миналото ти не те свързват толкова много неща — каза той.
Ръсти се засмя.
— Можеш да се обзаложиш. — Обърна се и го погледна. — Смяташ ли, че трябва да се обвързваш с нещата? Диз, казвам ти, живях така в продължение на… не знам… десетина години. Не става.
— Аз пък се бях отказал от всичко в продължение на толкова… и това не става.
Ръсти отпи от бутилката.
— Е, това е — каза той. Приближи се до ръба и се наведе, за да погледне надолу. Изправи се и обърна глава назад. — Просто вече не искам да мисля толкова. Или да се мъча да правя каквото и да било. Амбициите ми отдавна се изпариха. Особено, откакто съм в Мексико. Залагам по малко, изкарвам си прехраната, от време на време ми пада по някоя мацка. Ако искаш да разбереш какво е живот, послушай ме и не се връщай в Сан Франциско. Стой настрана.
— Не мисля.
Ръсти сви рамене и пак надигна бутилката. След това рязко седна и спусна крака над пропастта. Потупа земята до себе си и каза:
— Седни, Диз, пийни глътка.
— Добре съм и тук — отвърна Харди. — Хайде да се връщаме, какво ще кажеш?
Започваше да се изкушава. Ръсти бе убил Максин Уиър и бе откраднал парите ѝ. Бе помогнал на Луис Бейкър да се прости със свободата. Даваше си сметка и че докато Ръсти е навън, самият той никога няма да е в безопасност. Всъщност, Ръсти не би могъл да го остави да се върне. В края на краищата, не бе изключено да се появи слух, че може би е там. Това „може би“ бе повече от достатъчно. Ръсти вече бе отнел човешки живот заради живота, който искаше да води, и Харди не се съмняваше, че е готов да го направи отново. Сега седеше на ръба на една пропаст и си люлееше краката, наполовина в чувала. Едно леко бутване и порядъкът във вселената, за който говореше Ейб, щеше да бъде възстановен.
Харди огледа опустялото плато. Нямаше жива душа, освен тях двамата с Ръсти. Пое дъх, наведе се и започна да драска в прахоляка.
— Хайде — каза. — Доспа ми се и искам да си лягам.
Реши да се върне в хотела, да се обади на Ейб, да задържи нещата утре и вдругиден, да измисли как да върнат Ръсти в Щатите.
Но Ръсти не помръдна, не стана. Вместо това отново надигна бутилката, едва накланяйки глава назад, колкото текилата да потече в устата му. Харди се зачуди как успяваше да се крепи след толкова много алкохол. После се зачуди дали наистина се крепи. Направи крачка.
— Ръсти?
Ръсти изведнъж тръсна глава като мокро куче и остави бутилката край себе си. Опита се да се закрепи с помощта на здравата си ръка, да се надигне, но усилието беше прекалено голямо и той отново се отпусна тежко. Изруга.
Харди чакаше.
Ръсти се излегна по гръб и се загледа в звездите.
— Фиркан съм — каза той завалено. — Не мога да помръдна.
Харди се приближи и кимна.
— Аз ще карам.
Обърна се и без да поглежда назад, тръгна.
Стигна до колата в дванайсет и петнайсет. В дванайсет и половина, седнал върху предния капак, с крака върху калника, трябваше да реши дали ще се прибира пеша или нещо друго. Не знаеше къде живее Ръсти и не искаше да му загуби следите. Разбира се, би могъл да го остави полумъртъв на ръба на пропастта и да се надява, че някакво непредпазливо движение ще реши проблема, но това не му се стори обещаващ план. Не, трябваше да продължи да го държи на прицел, да се преструва на негов приятел, да накара Ейб да дойде, да доведе нещата докрай.
Отново прекоси откритото плато. Ръсти не бе помръднал и на сантиметър от мястото си. Бутилката край него блестеше на лунната светлина. Здравата му ръка бе протегната зад нея, той дишаше шумно, с отворена уста.
— По дяволите, Ръсти! — Приближи се до главата му и я побутна с върха на обувката си. — Хайде, да се махаме оттук.