Харди погледна към нея — беше се свила на стола и трепереше.
— Преди около четири часа приятелят ти Ръсти ме блъсна от една много висока скала.
Тя го изгледа, сякаш беше луд.
— Не е възможно! Беше тук цяла нощ. Спомням си, че двамата ме докарахте дотук с колата и…
— Грешиш — прекъсна я Харди. — Беше пияна и загуби съзнание. След това с Ръсти отидохме да изпием по питие и той се опита да ме убие.
Секретарката погледна към Ръсти.
— Какви ги дрънка?
Ръсти сви рамене.
— Диз, откажи се. Какво смяташ да направиш?
Харди процеждаше думите една по една.
— Смятам да те сритам по задника, Ръсти. — Дръпна петлето на колта. — Не обичам да стигам до мелодраматизъм, но няма как. Обличай се.
— Не можеш да го направиш — обади се момичето. — Това е отвличане или нещо подобно. Знам, че той беше тук през цялото време.
Харди продължаваше да държи колта насочен към Ръсти. Приближи се и изрита дрехите, захвърлени край леглото, в средата на стаята.
— Може би ще ти трябва помощ заради превързаната ръка?
Ръсти раздвижи превързаната си ръка и направи болезнена гримаса.
— Трябва да я закача за врата си.
— Първо панталоните — каза Харди. Опипа джобовете, за да се увери, че няма оръжие и ги хвърли на леглото.
Ингреъм мълчеше.
— Спомняш ли си, когато говорихме за онази жена… вчера… Максин. Познатата, само позната, на Ръсти?
Тя кимна.
— Ръсти я е убил. С три куршума. От упор, с малокалибрен пистолет. Пълзяла е около три метра, преди да умре. Обзалагам се, че разстоянието ѝ се е видяло огромно.
Секретарката мълчеше.
Харди хвърли на Ръсти ризата му.
— Ами тази ужасна рана на ръката му? От рибарска канджа!? Ръсти, качвал ли си се някога на истинска рибарска лодка? Под слънцето няма рибар, който ще реши да подаде на човек зад борда острието на канджата. Все пак е добре за импровизация… трябваше да го измислиш в момента, нали? Бива си те. — Пак се обърна към момичето. — Наложи му се да обясни откъде е раната на ръката му, защото истината е, че я е прострелял… искал е да създаде впечатлението, че някой е убил и него. Беше полял с кръвта си едно легло, после бе оставил кървава диря към борда на баржата, на която живееше, все едно че е паднал във водата.
— Имаш обяснение за всичко, нали? — обади се Ръсти.
— Аха — изсумтя Харди рязко. — Обувките — добави и си спомни собствените си отекли крака. — По-добре без обувки. Ставай.
— Вярно ли е всичко това? — попита секретарката от Вашингтон, качи краката си на стола и ги уви с чаршафа.
— Като Евангелието — отвърна Харди. — Да тръгваме, Ръс.
Ингреъм взе ремъка, с който окачваше ръката си за врата, наведе се и протегна ръка към едната обувка. Харди се прицели внимателно и стреля. В тишината трясъкът отекна като бомба. Двете обувки отлетяха като пометени, от стената падна мазилка, защото куршумът рикошира от пода. Харди вдъхна миризмата на кордит, секретарката изпищя и отново седна.
— По дяволите, Харди, полудя ли?
— Не, но съм малко ядосан. Казах, без обувки.
Отиде до вратата, отвори я и кимна на Ръсти.
— Тръгваме. Предполагам, че сме събудили съседите. — Погледна момичето и се засмя. — Тези тукашни гамени са кошмарни с тъпите си пиратки, нали? Въобще не се съобразяват кое време е. Разбра ли ме?
Тя кимна. Беше ужасена. Харди поклати глава и добави, че се надява да е разбрала.
Ръсти приближи до вратата. Харди отново се обърна към секретарката.
— Това тук не е сън. Искам да седиш на този стол и да не ставаш, докато не преброиш до триста. Много бавно. Не отваряй на никого. Не вдигай никакъв шум. Не прави нищо. Разбра ли ме?
Тя кимна пак и Харди затвори вратата. Наоколо започваха да надничат любопитни съседи. Харди държеше револвера насочен в джоба на якето, така че да не се вижда. Усмихваше се.
— Забавно, нали — каза той. — А сега бързо ще отидем до джипа, който е до твоята кола, ще се качим и ще се повозим към изгрева. Ясен ли е планът? Ако не е, може да стане грешка.
— Диз, слушай, имам пари, бихме могли да…
— Да, но за това ще говорим по-късно. Може би на обяд.
Когато се налага да обикаляш насам-натам, нямаш време да мислиш, а това е лошо. Сега Ейб Глицки не обикаляше, защото повече от три часа бе сам в самолета. Това бе достатъчно, за да подреди фактите в главата си, без никой да му пречи. Вече се спускаха към Акапулко. Държеше чаша сок от папая с лед и се питаше как е допуснал през последните две седмици да стигне дотук.
Струваше му се, че причината е в глупостите и бюрокрацията, с които ги засипваха в службата. Случаите, с които се занимаваше Лание, бяха свързани с неговите. Щеше му се да приключи всички разследвания, за да не оставя недовършена работа, когато напусне.