Ръсти вече изглеждаше спокоен, дори сякаш се забавляваше със спомените.
— Може би не трябваше да идвам при теб, но имах нужда от някой страничен човек, който познава ситуацията. След толкова години никой не би могъл да каже, че сме приятелчета, нали? Щяха да ти повярват.
— Струва ми се, че ми повярваха.
— Тогава защо чисто и просто не се отказа?
Харди не можа да измисли отговор. Все едно да се опиташ да обясниш на далтонист какво значи „червено“. Искаше му се да отговори: „Защото не беше истина, защото за малко да застрелям най-добрия си приятел, защото ме накара да умирам от страх цяла седмица, заради Франи и Джейн…“. И Ръсти щеше да попита: „И какво от това?“.
— Не разбирам само едно — каза вместо това. — Имал си парите. Защо просто не плати дълга си на Джони Лагуардия? Максин ти е дала колко? Двайсет и пет хиляди? Защо не върна пет или шест хиляди, колкото си дължал? Толкова. Измъкваш се и край.
Ръсти дори не се замисли.
— Защото тези неща не се забравят, Диз. Няма измъкване. Знаеш ли колко пари съм дал на Анджело Тортони през последните пет-шест години? Можеш ли да пресметнеш колко са по петстотин до хиляда долара всяка седмица в продължение на двеста и петдесет седмици? Това е само лихвата… близо четвърт милион. А те следяха всичко… всяко дело, което спечелех, всеки кон, от който идваха пари… Джони идваше моментално и протягаше ръка. Знаеш ли какво е това? Всеки месец да хвърляш на вятъра по три-четири хиляди! — Поклати глава. — Нямаше начин да му дам и цент повече. Когато се появи Максин, парите просто се увеличиха. Горката не умееше да подбира подходящия момент.
— Значи стана случайно? Появи се пред очите ти и ти я застреля?
Ръсти сви рамене.
— Нямаше начин да я взема със себе си. Първо, не умееше да държи устата си затворена… щеше да каже нещо на някой от приятелите си, на мъжа си и после… пристига Джони и ме пуска през месомелачката. Освен това, Диз… знаеш.
— Какво знам?
— Жените. Винаги идва един момент, след който…
— Трябва да ги убиеш?
Ръсти се засмя.
— Слушай, важното е, че сме тук. Парите са у мен. Ще получиш може би двайсет и пет…
— Може би ще получа колкото кажа аз. Може би всичките. Къде са?
— Не, не. Виждаш ли, не мога да загубя позицията си.
Харди дръпна петлето. Този тип бе чудовищно дързък.
— Позицията ти в момента е удивително слаба, Ръсти. Къде са парите?
Ръсти поклати глава.
— Не. Ако ме застреляш, няма да разбереш къде са. Ако ме върнеш в Щатите, за да ме съдят, до последния цент ще ми трябват, за да платя на адвокат.
— Адвокат? Ако Тортони разбере, че си жив, ще ти види сметката без да му мигне окото.
— Най-добрата тактика в момента, ако се стигне дотам, е да насъскам кучетата срещу Тортони. Ще дам показания, ще обърна нещата към него.
Харди спусна петлето.
— Ръсти, ти си удивително творение на природата. За Максин имаш гарантирано предумишлено убийство. Освен това опита да убиеш и мен, а аз не съм склонен да се престоря, че не е станало.
— Защо, Диз? Не, говоря сериозно. Нямаше нищо лично. Допадаш ми. Плащам ти за притеснението, което ти причиних, изчезвам някъде и забравяме всичко. Какво ще кажеш?
— Забравяме, че се опита да ми видиш сметката?
— Да.
— Забравяме, че накисна Луис Бейкър, като за целта използва мен, и по този начин провали целия му живот по-нататък?
Ръсти Ингреъм погледна към тавана.
— О, стига вече.
— Той е само някакъв си мръсен негър, бивш затворник и боклук, нали?
— Меко казано. — Ингреъм се надигна и опря ръце на коленете си. — Диз, престани. Той си го заслужаваше и без това. Най-напред трябваше да си излежи тринайсетте години, за които го вкарахме. Пуснаха го след девет, това е техен проблем. Луис Бейкър да върви по дяволите. Дори и тринайсет години му бяха малко. Трябваше да го заключат и да изхвърлят ключа.
— Мисля, че това чака теб, Ръсти. Какво ще кажеш?
Ръсти се усмихна и поклати глава.
— Струва ми се малко вероятно. Слушай, Диз. Кой освен нас двамата знае какво се е случило в действителност? Бейкър е бил там сто процента доказано. Ударил ме е, но съм успял да се чупя. Предложението ми остава. Давам ти половината пари.
— И белия човек си тръгва?
Ръсти вдигна здравата си ръка. Продължаваше да се усмихва заговорнически.
— Въпросът не е до цвета на кожата. Въпросът е в това кой е Бейкър и кой съм аз.
Харди пресуши кафето от чашата на една голяма бавна глътка.
— Точно така, Ръс. Точно в това е въпросът.
След като намери стаята на Харди в „Ел Сол“, Ейб Глицки излезе навън, купи малко въже, чифт евтини сандали за Ръсти и малко тетрациклин съвсем законно, без рецепта — в това отношение Мексико се отличаваше доста от Щатите.