— А Ръсти?
— Единственото, което постигна, беше, че ми навлече страхотни неприятности за следващите няколко години. Имам предвид… независимо дали Медина беше убиец или не, аз бях човекът, длъжен да изрови достатъчно мръсотия, за да накисне един сержант от отдел „Убийства“. И, естествено, ченгетата започнаха да се разболяват в деня, когато трябваше да дават показания, оказваше се, че веществените доказателства не са регистрирани или са се загубили, че докладите са попаднали в други папки, че свидетелите не живеят на посочените адреси. Ченгетата от „Убийства“ са страшно изобретателни, когато решат. За всичко това можех да благодаря единствено на Ингреъм.
Харди се облегна, кръстоса крака и погледна към града зад гърба на Фийни. Всичко това бе интересно, но едва ли имаше нещо общо с Луис Бейкър или смъртта на Ръсти.
— Това ли е всичко? — попита той.
Фийни сложи ръце на тила си и се разкърши. Харди чу няколко пуквания.
— Не. Хубавото беше, че старият Ръсти изгуби доверието на Лок. Престана да получава дела. Задържа се на работа само четири месеца след Медина.
— Уволниха ли го?
— Схвана посланието и, както се казва, отиде да си търси друга подходяща работа.
— Значи не си го виждал от…
Фийни се намести на стола си.
— От много години. Кога каза, че е бил убит?
— Снощи.
Кимна.
— Добре. За протокола, снощи играх карти с четирима други. Мога да ти дам имената и адресите им, ако искаш.
Страхотна работа. Ако движиш с Дидо, внимаваш с патъците си.
Лейс ги провери. В „дяла“ това беше нещо като знак, че там ти е мястото. Погледна надолу, към краката си, към високите маратонки „Адидас“ и връзките, които се виеха като изпосталели змии около краката му.
Оттласна се от стената на къщата, с ръце в джобовете, и се огледа. Дидо имаше бизнес. Двама бели задници чакаха в лъскава черна кола. Третият беше вън и говореше със своя човек.
Дидо изглеждаше лош. Винаги изглеждаше лош, но днес, гневен и притихнал, му личеше особено. Носеше „Адидас“, както винаги, но нали затова го наричаха Дидо. Както беше, с черната, впита фланелка с къси ръкави, се виждаше силата му — черната кожа беше като намазана с олио, блестеше на слънцето. Ръце като краката на Лейс. Когато бяха малки, Лейс и Скокльо го яздеха — по един на всяко рамо.
Единственият по-силен от Дидо току-що бе излязъл от дранголника. Живееше в дяла на Дидо, така че бе грижа на Лейс.
Тръгна бавно през голото място, а връзките на маратонките му се влачеха в прахоляка. Кимна на Скокльо да дойде — беше по-млад от него, но по-едър. Още на тринайсет не му достигаше съвсем малко, за да забие топката в баскетболния кош с подскок.
Лейс не знаеше дали този човек смята да остане на улицата, дали има име. Дидо му каза — Мама също — че бил Луис Бейкър, но те нямаше да го наричат така. Както самият Лейс — казваше се Лутър Ф. Уошингтън. Само че беше Лейс. Скокльо — същото. Викаха му Скокльо откакто бе проходил. Лейс не знаеше другото му име. Онези имена нямаха значение.
Мъжът работеше гол до кръста. Подреждаше няколко флакона бяла боя, спрей. Беше с широки панталони с тънък черен колан и груби обувки, без чорапи. От рамото му, назад към гърба, до подмишницата, минаваше дълъг белег. Беше стар, по-черен и по-блестящ от останалата кожа. Гръдният му кош напомняше на Лейс за кон — може би три пъти по-широк от неговия, покрит с къдрави черни косъмчета, между които на места блещукаха капчици пот.
— Як е — отбеляза Скокльо, впечатлен.
Ръцете. Движеше ръцете си без да се напряга, а се виждаше как мускулите играят под кожата му. Тананикаше.
Застанаха в сянката на къщата срещу него, за да го наблюдават. Той разклати единия от флаконите и започна да пръска бяла боя върху графитите, които покриваха страничната стена на къщата на Мама.
Лейс провери какво става в другия край, вдясно. Дидо още говореше с онзи. Бутна Скокльо по лакътя и двамата тръгнаха през карето, на слънце.
Едрият боядисваше творенията на Лейс. Дидо харесваше в дяла му да има тъмносиньо. Разбира се, имаше и стари неща — думи, знаци, пениси, магически символи. Преди синьото беше предимно червено и зелено.
Работеше съсредоточено. Започна от ъгъла и вече бе стигнал почти до средата на стената. Не боядисваше всичко — пръскаше само рисунките — така че сега имаше старо и ново бяло, но не цветове. По нищо не личеше, че Дидо е шефът тук. Лейс малко се разтревожи от това, но може би нямаше защо. Този приятел бе излежал своето и им вдъхваше респект.
Лейс и Скокльо се приближиха достатъчно. Той се обърна към тях и им кимна.