— Как е, момчета?
Лейс усети, че Скокльо отстъпи крачка назад, но онзи се обърна и продължи да пръска. Може би не знаеше.
— Тук ли ще останеш? — попита Лейс.
Спря, колкото да кимне.
— Така смятам.
Пръс, пръс, пръс… Пълно перде.
— От панделата ли се връщаш?
Отново спря и се изправи. Доста нагоре.
— Да не би да ми четете писмата?
— Нали няма да махнеш името на Дидо? — Скокльо заговори направо по въпроса.
— Синьото — обясни Лейс.
Онзи отстъпи назад, огледа какво е свършил.
— Сега това е моята къща. С Мама. Искам да е бяла и хубава.
Показа им блестящите си зъби и пак се приближи до стената.
Лейс трябваше да каже нещо.
— Аз и Скокльо можем да направим хубави шарки.
Едрият отново отпусна ръце.
— Не, не… не искам. Трябва да е бяла.
— Това е наша работа — каза Скокльо. Леко повиши тон, но Лейс забеляза, че продължава да стои зад него.
Онзи поклати глава.
— Нямам повече боя. Трябва да се пести. — Приближи се до стената и напръска един червен кръг. — Ето така. Да не се хаби. Човек се научава на тези неща в панделата. И Господ не обича пилеенето.
— И аз мога така — каза Лейс.
Едрият клекна, за да е на една височина с тях.
— Ако можете, ще сте ми от помощ, щом искате. Аз в това време ще сложа стъклото. Не знам обаче…
— Аз и Лейс можем да боядисваме — настоя Скокльо.
— Това е наша работа — повтори Лейс.
Едрият им даде по един флакон.
— Добре. Само че внимателно. Искам да видя как го правите.
Луис Бейкър ги сложи на три метра един от друг и те започнаха да пръскат с боя драсканиците по стената. Той свали шперплата от страничния прозорец.
— Какво става тук?
Момчетата се стреснаха и се обърнаха. Луис Бейкър тъкмо щеше да сложи стъклото на мястото на шперплата. Остави го на земята. Дидо стоеше със скръстени ръце.
— Стената е бяла — отбеляза той. — Тези тукашни момчета помагат ли ти?
Луис Бейкър кимна.
— Да, помагат. Ще пооправя къщата.
Дидо стоеше без да помръдне и гледаше с присвити очи. Без да е казал дума, Лейс и Скокльо оставиха флаконите и заотстъпваха назад.
Двамата силни мъже — единият на двайсет и една, а другият на повече от трийсет — бяха на два метра един от друг. Луис Бейкър се изпъна и скръсти ръце на гърдите си като Дидо. Лейс и Скокльо гледаха отдалече.
На улицата се чу клаксон. Дидо погледна стената още веднъж, сви рамене и забърза през карето. Бизнесът си е бизнес.
Луис Бейкър пак затананика и отвори кутия маджун.
5
Джони Лагуардия не разбираше защо хората не проумяват. Цялата работа беше толкова проста, а тези дървени глави — двама само през последните два дни — или изобщо не я схващаха правилно, или направо проваляха всичко.
Елементарно — изпадаш в ситуация, при която ти трябват пари. Хазарт, жени, спекулации с общински облигации — за Анджело Тортони, Ангела, това не беше от значение. Банките по една или друга причина не желаят да ти помогнат. Може би не смятат, че е разумно да вземеш заем, за да го заложиш на някой кон следващата неделя. Може вече да си вземал пари и да не си ги върнал навреме. Може гаранцията, която си имал, вече да ти е отнета. Все едно.
Господин Тортони, Ангела, беше готов да помогне. Джони Лагуардия бе виждал как възрастни мъже падат на колене пред него и със сълзи в очите му благодарят за банкнотите, дошли в момент, когато е било невъзможно да ги вземат от друго място. Знаеше от първа ръка, че с парите на Ангела бяха плащали такси в колежи, бяха покривали дългове от хазарт, бяха помагали на омъжени дами, които не желаят да имат четвърто дете. Този човек, Ангела, се грижеше за тези хора.
И повечето от закъсалите, на които бе помагал, го уважаваха. Плащаха си лихвата, „рекета“ — разумни десет процента седмично — докато съумееха да изплатят главницата. Тогава повечето идваха при него не само с парите, но и с подарък, за да му засвидетелстват благодарността си — защото господин Тортони им бе повярвал тогава, когато никой друг не бе готов да го направи, бе ги подпомогнал в тежък момент със собствените си трудно спечелени пари.
И повечето си даваха сметка, че господин Тортони е в състояние да се занимава с тази полезна за обществото дейност единствено, защото си оставаше добър бизнесмен. Никога не губеше от дадени заеми. Винаги имаше пари, заради рекета.
Повечето хора разбираха всичко това.
Джони Лагуардия беше на сегашната си работа заради другите.
Стоеше пред входа на Жирардели Тауърс и гледаше назад, през рамо, наситеното с пурпур небе. Над моста „Голдън Гейт“ бяха надвиснали ниски облаци, блеснали в оранжево, като тези, които като малък смяташе, че са дело на ангелите.