На стъпалата на Морския музей някой свиреше на бонгоси доста добре, а светлините над площад „Жирардели“ бяха току-що запалени. Топлината на деня все още се усещаше и откъм залива подухваше лек ветрец — аромат на готвени раци откъм кея.
Това бе любимото време от годината на Джони, а също така от деня и от живота му засега. След час имаше среща с Дорийн, за да вечерят при Малкия Джо. Щяха да хапнат, да изпият бутилка вино и да отидат у дома ѝ.
Би трябвало да се чувства отлично.
Снощи обаче беше Ръсти Ингреъм, а сега имаше лошо чувство заради Брам Смит, който трябваше да го чака в един бар в четири и половина — преди близо три часа.
Мина му през ума, че е редно да поговори с господин Тортони. За хората, които не си плащат дълговете. След това размисли и реши, че няма смисъл. Господин Тортони нямаше нужда от неговите съвети как да управлява бизнеса си, но така или иначе, на тези типове не можеше да се разчита.
Отвори вратата към фоайето и прекоси мраморния под към стената, на която имаше редици пощенски кутии с бутони отдолу. Брам и Сали Смит живееха в апартамент 200.
Натисна бутона, изчака десет секунди и го натисна пак. Погледна си часовника, защото знаеше, че нетърпението му може да го накара да направи нещо прибързано. Този път отброи трийсет секунди.
Добре.
Отговориха му от сто и дванайсет — третия бутон, който натисна. Обясни, че има пратка за господин… погледна името на едната от двете пощенски кутии, от които не му се бяха обадили… Ортега от сто и десет. Попита дали би могъл да я остави при нея.
Застана пред вътрешната врата и изчака да забръмчи бравата. Отвори бързо и влезе. След това се качи пеша до третия етаж — трудно му беше да си обясни защо е толкова лесно да влезеш в тези уж сигурни сгради.
Площадката на третия етаж беше просторна, покрита с килим и тиха. Вратата на Смит беше първата вдясно, гледано от стълбището. Опря ухо на вратата и се вслуша. Вътре имаше някой — чуваше говор.
След миг разговорът престана. Джони си представи как Смит шътка, с пръст на устните.
Хайде, хайде. Не усложнявай живота на всички ни.
Джони Лагуардия имаше няколко оръжия, които използваше в различни ситуации, но общо взето предпочиташе узито със заглушител. Носеше го във въртящ се кобур под мишницата — като типовете от тайните служби. Оръжието беше доста малко за огневата си мощ и лесно можеше да се прикрие под най-обикновено сако.
Дръпна сакото си и вдигна оръжието нагоре. Нещо вътре, в апартамента, се раздвижи.
Би могъл просто да изчака. Не се съмняваше, че след пет минути Смит щеше да се промъкне на пръсти до вратата и тогава, без да сваля веригата, щеше да открехне сантиметър. Само че Джони имаше среща с Дорийн и не искаше да закъснява. Беше дал на Смит достатъчно възможности да бъде почтен.
Отиде в отсрещния ъгъл на площадката и се прицели в ключалката. Това си беше забавление — узито изпука съвсем леко, а вратата хлътна навътре. Спря я веригата.
Направи няколко крачки напред с рамото и блъсна вратата — веригата се откъсна като детска играчка.
Брам Смит и Сали, както предположи, бяха наполовина станали от масата за вечеря и гледаха втренчено към вратата, към него. Спомни си, че все още държи оръжието насочено.
— Брам, дявол да го вземе! — каза той и започна да развинтва заглушителя.
Смит напълно приличаше на това, което беше — борсов агент, юпи. Още беше с вратовръзка и мокасини с пискюлчета.
— Нямахме ли уговорка?
Брам хвърли поглед към жената и пусна мазна усмивка.
— Днес ли беше!? Мислех си, че е утре. Съжалявам, имам…
Джими поклати глава.
— Не чу ли звънеца? Наложи се да дойда дотук и да почукам.
Брам разпери ръце в неясен жест.
— Джони, имаме романтична вечеря… Имахме.
Пак се усмихна на жена си. Всичко е под контрол, сякаш ѝ казваше, с този скапаняк, само дето изкърти вратата с куршуми.
— Понякога човек не позволява да го прекъсват. — Пак разпери ръце. — Лош момент, струва ми се, а, Джони?
Джони погледна жената — беше седнала отново, с кръстосани крака, и отпиваше бяло вино. Справяше се чудесно, мъчеше се да преглътне случилото се, но ръцете ѝ трепереха.
Джони скри узито старателно, кимна на Сали, усмихна се на Брам.
— Ще ме извините, нали? Брам, би ли дошъл да поговорим отвън?
Излязоха на площадката, дръпнаха разбитата врата.
— Ще ги имам утре — каза Смит. — Джони, кълна се, бях разбрал за утре.
— Утре осемстотин.
Очите на Смит се разшириха.