— Джони, бяха четиристотин.
Джони поклати глава.
— Откога обещаваш, че ще стане следващия четвъртък? Четири месеца? Пет? Утре е нова седмица и лихвата се увеличава.
Типът щеше да напикае новия си костюм след около две минути.
— Слушай, Джони, бизнесът с акциите е непостоянен. Понякога съм пълен с пари, друг път нямам нищо, разбираш ли?
Джони вдигна ръка.
— Ти имаше нужда от пари. Господин Тортони ти помогна заради доброто си сърце и уговорката беше да му ги върнеш, когато поискаш, но през това време да плащаш лихва, нали?
Смит наведе глава.
— Да, добре. Кажи му, че му се извинявам. Утре, става ли?
— Става. — Джони протегна ръка. — Вратата ти е счупена. Трябва да повикаш майстор.
Смит погледна протегнатата ръка на Джони.
Джони му се усмихна.
— Е? Няма да ти счупя ръката.
Смит въздъхна, усмихна се и пое ръката. Джони я стисна здраво и улови с лявата лакътя му. Чу се пукане. Брам Смит се свлече на земята, стисна счупеното си крилце и погледна Джони с разплакано лице.
— Осемстотин — напомни Джони. — Утре.
Глицки непрекъснато си повтаряше, че не го прави заради парите. Въпреки това, фактът, че нямаше да получава добавки за удължено работно време щеше да му се отрази.
Рей Уиър, съпругът на убитата жена, цял следобед не си беше у дома — както повечето хора, които ходят на работа. Уби остатъка от времето, като разпита потенциален свидетел на друго убийство в Центъра за насочване на младежта. Момчето, седемнайсетгодишен костариканец с невероятното име Гваделупи Уотсън, не беше от приказливите. Негов приятел бе казал, че се е намирал на тротоара пред къщата на Рита Салцедо, когато съпругът ѝ я подгонил през вратата и я застрелял в гърба, докато тя бягала от него.
Но дори и да е бил там, Гваделупи не си спомняше такова нещо.
Отсъствието на желание за съдействие не бе по вкуса на Глицки, макар и да се натъкваше на това всеки ден. Някои хора не обичаха да говорят с ченгета — никога, за нищо. Това, смятаха те, би могло единствено да се обърне против тях самите.
И така, Ейб се видя принуден да изслуша безкрайна поредица от „да“ и „не“, защото Гваделупи отговаряше само на зададените му въпроси, без да добави нищо от себе си и когато нямаше как да не промърмори някоя друга сричка, по всяка вероятност лъжеше.
След това Глицки се бе прибрал у дома, бе вечерял с Фло и децата и сега се изкачваше по стълбите към къщата на Рей Уиър, като си мислеше за удължено работно време. Повече или по-малко. Или никак.
Отвори вратата и влезе в малко фоайе. Вляво се намираше стълбата, която водеше към апартамента на втория етаж. На стената до нея беше нарисувана стара кинокамера на триножник, в която бе изписано името Уиър. Качи се горе и спря на площадката, за да се ослуша. Понякога се чуваха разни неща.
Не и този път. Натисна бутона до вратата, но звънецът не работеше, така че почука.
Отвори мъж, който не приличаше на никой или на всеки друг. Глицки се представи, показа служебната си карта и се опита да отгатне що за човек е Уиър.
Рей Уиър беше чиновникът, при когото си откриваш разплащателна сметка в банката, служителят от средна ръка, с когото се возиш в асансьора, братовчедът на приятеля ти, да кажем, от Небраска. Имаше светлокестенява коса, правилни черти. Не беше нито слаб, нито пълен, нито висок, нито нисък. Тих, приятен човек, самотник, който някой ден би могъл да влезе в някой небостъргач, с автоматично оръжие в ръка.
— Официално ли е посещението? — попита той.
Глицки не разбра точно какво искаше да каже.
— Водя официалното следствие за убийството на жена ви, ако това имате предвид.
— Е, влезте тогава.
След вечеря Глицки се бе обадил в отдела и бе научил, че са открили Рей по нещо, намерено в портмонето на Максин Уиър. Двама униформени бяха отишли при него в работата му и го бяха уведомили за смъртта на жена му. Сега изглеждаше примирен и потиснат. Веднага попита Глицки дали е заподозрян.
— Защо? — Докато прекосяваше всекидневната, Глицки си каза, че би могъл да опита. — Вие ли я убихте?
Уиър седна на канапето на цветя и посочи на Глицки креслото.
— Не, но… може би, защото бяхме разделени…
— Искахте ли да я убиете?
Уиър се вторачи някъде над рамото му толкова напрегнато, че Глицки се обърна. Стената отзад бе почти изцяло покрита от лъскави снимки на красива жена. Стана, за да ги разгледа. На някои от тях беше написано „Максин Уиър“ и Глицки се опита да свърже тази ослепителна жена с онази, която бе видял сутринта на баржата на Ингреъм, с шина на врата. Не успя.
Рей се приближи и застана зад него.