Харди огледа заведението собственически.
— От девет години. Моя е една четвърт от бара.
— Това е добре. Още ли си с Джейн?
— Е, веднъж се разведохме, но сега пак се сдобряваме. — Сви рамене. — Уверен съм, но и предпазлив.
— Да, както винаги.
— Ами ти? Видях те, че слезе от автобуса.
Погледите им се срещнаха за миг, после пламъчето от усмивката на Ръсти изчезна.
— Откраднаха ми колата преди месец. Още я няма. Голяма бъркотия. Е, сега прекарвам много време в очакване на Ен-Годо.
Харди хареса това — „Ен-Джуда“, автобусната линия, която минаваше край заведението, беше кошмарно нередовна.
— Иначе виждаш и сам — продължи Ръсти. — Губя си времето. Живея на една баржа. Долу, на Чайна Бейсън. Тичам след линейките веднъж-два пъти месечно, за да хвана пострадалия за клиент, от време на време по някой развод… Останал ми е един добър костюм. Лъскам си обувките и мога да изкарам ден-два.
Изпи уискито си и попита Харди дали може да му върне почерпката. Хвърли на плота десет долара. Харди напълни чашите, но не взе парите.
— Всъщност, Диз, дойдох тук по конкретен повод. Помниш ли Луис Бейкър?
Харди се намръщи. Помнеше Луис Бейкър.
— Осем, с утежненията — тринайсет.
— Последно се оказаха девет и половина.
— Девет и половина — повтори Харди. — Едва ли си струва усилията.
— Не си струва никак.
Харди отпи глътка бира, остави чашата и изруга.
— Трябва да съм изпратил по дяволите поне сто души. Ти също — каза той.
Ингреъм кимна.
— Аз лично съм прибрал на топло точно двеста и четиринайсет задници.
Харди подсвирна.
— Доста си се потрудил, нали?
— Да, но Луис Бейкър е само един.
Бейкър беше тумор за полицията едва ли не от раждането си. Имаше огромна глава, добре оформена афроприческа и тяло, навяващо мисълта за ненакърнима неприкосновеност. Въпреки че в досието му имаше всичко — от дреболии като хулиганство, кражби на коли, грабежи и обири с взлом в по-крехка възраст, до най-зловещи изстъпления по-нататък, Бейкър бе убеден, че не го очакват тежки времена — и не без основание.
Областният прокурор се бе виждал принуден да оттегля обвиненията срещу него няколко пъти — за две убийства и четири изнасилвания. Бейкър умееше да не оставя улики и да внушава на свидетелите нежелание да говорят.
Единственият път, когато бе изправен пред съда за опит за убийство и умишлено осакатяване — на някакъв мъж, позволил си да разговаря прекалено дълго с приятелката му в един бар — жертвата в края на краищата бе отказала да го изобличи. Тогава мъжът седна на свидетелската банка, но само един поглед към Бейкър на масата на защитата бе достатъчен, за да реши, че ако го посочи с пръст, няма да дочака внуци. В резултат на това най-неочаквано не можа да си припомни дали обвиняемият е онзи, който бе отрязал ушите му и го бе наръгал в корема посред бял ден.
Обвинител по това дело беше Харди.
Областната прокуратура — този път в лицето на Ръсти Ингреъм — най-накрая бе успяла да закове Бейкър за въоръжен грабеж на четирима души, единият от които бе ранил, но тъй като това беше първата му присъда, тоест в очите на съда обвиняемият не беше закоравял престъпник и следователно имаше шанс да се превъзпита, съдията бе склонен да прояви снизходителност и му даде само осем години.
Когато произнесоха присъдата, Бейкър наведе глава за момент, а после впери поглед към масата на обвинението, сякаш за да запечата прокурора в паметта си. Харди също беше там, до Ингреъм, защото искаше да види как най-накрая Бейкър си намира майстора.
— Копеле гадно — просъска Бейкър. — Ти си труп.
Съдията удари с чукчето. Ингреъм поиска увеличаване на присъдата заради заплахата и съдията моментално му лепна още пет години.
Приставът повика двама помощници, накара огромния Бейкър да стане и тримата го задърпаха през съдебната зала. Докато го извеждаха, той не отдели поглед от прокурора.
Тогава Харди направи нещо глупаво.
Позьорството на Бейкър, заплахите, свирепия му поглед за миг му се бяха сторили смешни. Само за миг, но това бе достатъчно.
Тази отрепка на двайсет и една си мислеше, че с идиотския си бандитски поглед може да сплаши прокурора, задето го е изпратил там, където му е мястото. Когато мина покрай него, окован, Харди присви устни и му изпрати въздушна целувка за сбогом.
В този момент Бейкър освирепя — откопчи се от пристава и двамата му помощници и се втурна към масата на обвинението. Успяха да го укротят, с палки, малко преди да я достигне.
Харди сънуваше случилото се месеци след това — писмото, което му изпрати Бейкър от затвора още първата седмица никак не му помагаше да се успокои. Беше разбрал кой е от адвоката си и обещаваше, че ще убие и него, когато излезе.