— Знаете ли, Рей… — заговори Глицки, но млъкна. Щеше да му каже, че започва да му прилича на доста сериозно заподозрян. Всъщност, ако разполагаше и с най-малката улика, подсказваща, че предната вечер е бил на баржата на Ингреъм, щеше да го арестува веднага.
Рей чакаше.
— Кога видяхте Максин за последен път?
Замисли се.
— Може би преди три седмици. Имаше нужда от малко пари за наема и се отби тук. Каза, че когато получи застраховката, и двамата ще имаме достатъчно пари.
— Щяхте да я разделите?
Запали нова цигара.
— Да. Обща собственост. Това е един от случаите, в които законът на Калифорния е добър за съпруга.
— И ѝ помогнахте?
Рей пак заби поглед в пода.
— Най-напред ме накара да омекна.
— Как така?
Рей Уиър сви рамене, като дете в неловко положение.
— Правихте любов? Преди три седмици?
Рей започна да нервничи.
— Знам, че не изглежда нормално, но все пак ние сме… бяхме… женени. Тя дойде, толкова красива, направо ослепителна.
— Изглеждала е ослепителна с шината на врата? — Нямаше как да не попита.
Рей поклати глава.
— Не беше с шината. Махна я преди два месеца.
— Но… — Глицки не беше забравил, че Максин бе намерена с шина. — Нищо, продължавайте.
— Няма нищо повече. Правихме любов. Дадох ѝ парите и тя си отиде. — Угаси току-що запалената цигара. — Помислих си… както и да е. Тогава я видях за последен път.
Глицки изчака малко, за да се сгъсти тишината и после стана.
— Рей — каза той, — на ваше място бих наел добър адвокат.
— Но аз бях тук цяла нощ.
— Вие го твърдите.
— Не ми ли вярвате?
— Щях да повярвам, ако някой ви се е обаждал по телефона или ако сте поръчвали пица, например.
Рей понечи да каже нещо, но замълча.
— Е, засега толкова.
Глицки изчака секунда, докато Рей отвори вратата.
— Засега толкова — повтори той.
Обикновено Харди работеше от дванайсет и половина до седем и половина вечерта, а Моузес Макгуайър идваше в шест и стоеше до два сутринта. Почти всеки ден двамата оставаха заедно зад бара в продължение на час и половина.
— Кой поръча това? — Моузес беше привърженик на чистите питиета. Харди изстискваше лимон в чаша „Манхатън“. — Който пие такива гадости заслужава да умре.
Харди погледна надолу към чашата, сякаш я виждаше за първи път. Изруга и изля съдържанието ѝ в мивката. Чукна с пръст слепоочието си, взе нова чаша и се протегна към бутилката със сладкия вермут.
— Добре че ме видя.
— На „Манхатън“ се слага черешка — каза Моузес. — Искаш ли да ти дам книгата с рецептите?
Харди занесе питието на масата и се върна пред бара, където Моузес разговаряше със сестра си, Франи.
— Като термос е — отбеляза Харди.
Франи отпи глътка сода. Изглеждаше фантастично — блестяща червеникава коса, зелени очи, почти усмихнати. Отново.
— Като термос ли?
— Нали знаеш… термосът запазва топлите неща топли, а студените студени?
— Е?
— Ами… — замълча за миг. — Термосът винаги помни какво трябва да направи.
Франи се засмя. Беше невъзможно привлекателна — секси. Невъзможно, защото беше малката сестра на Моузес, бременна в петия месец. Невъзможно, защото Харди я познаваше още откакто беше ученичка в гимназията. Невъзможно, защото беше дошла толкова далеч — Харди не я бе виждал от втората седмица след смъртта на Еди. Еди, мъжът ѝ.
Погледът му се премести от нея към Моузес, който се облегна на стола си.
— Когато видя някой да слага лимон в „Манхатън“, все едно че ми бърка в стомаха.
— Е, тази вечер съм малко разсеян, това е всичко.
— Може би е заради пистолета.
Моузес не обичаше заредените оръжия, но Харди беше дошъл направо от града и нямаше намерение да остави колта навън, в открития „Самурай“.
— Какъв пистолет? — попита Франи.
— Никакъв — каза Харди.
Моузес обаче обясни. Донякъде.
— Тази сутрин? — възкликна Франи и изведнъж на лицето ѝ се изписа тревога.
— Не е кой знае какво — отвърна Харди.
— Някакъв тип се опитва да те убие и това не е кой знае какво?
— Опита се да сложи лимон в „Манхатън“.
— Добре де, това наистина ми се заби в главата… — Погледна Франи, после Моузес. — Освен това не е сигурно, че се опитва да ме убие.
— Въпреки това обаче се разхождаш с оръжие?
Харди се наведе над бара. Усети уханието на жасмин.
— Франи, взех пистолета с мен тази сутрин. Още не съм се прибирал у дома. Толкова по въпроса.
— И нямаш намерение да се прибираш, нали?
Харди се изправи.
— Премислил съм… това, че живея там и всичко останало.