— Ами ако наистина се опита да ти види сметката? Ако отиде в къщата ти?
— Да си призная, повече се безпокоя какво би станало, ако се наложи или ако се изкуша да му видя сметката аз, в случай че го видя. Приятелят ми Ейб Глицки ми каза, че тогава ще си имам сериозни проблеми.
— Мисля, че не бива да се прибираш у дома. Опасно е.
Харди потупа Франи по ръката.
— Добре — съгласи се той и сложи край на разговора.
Моузес стана и отиде да напълни една халба наливна бира.
— Имаш ли нещо против да се погрижиш за бара?
— Разговарям със сестра ти.
— Тя е с мен тази вечер. Не съм на смяна, но въпреки това трябва да наливам бира. Нещо не е наред тук.
Изненадващо, Франи сложи ръка върху дланта на Харди и я стисна.
— Говоря сериозно.
Размениха погледи. Харди си казваше, че няма защо да се безпокои чак толкова. Естествено, мислеше за станалото, но страхът, който бе изпитал в напоената с кръв спалня на Ръсти, вече бе преминал.
Франи, която чуваше всичко това за първи път, събуждаше част от този страх отново. И наистина беше сложил лимонов сок във вермута. Направи опит да се успокои с мисълта, че жените са такива, особено Франи, чийто съпруг наскоро бе починал. Нервни. Изведнъж обаче престана да е убеден, че само това е причината.
— Две „Маргарити“ без сол — извика Моузес и Харди се зае да ги приготвя. Моузес се приближи до него и добави: — И без захар, ако е възможно.
Харди не беше в състояние да се овладее и продължаваше да обърква коктейлите. Джин и кола. Ром с джинджифил. Потръпваше само при мисълта.
Минаваше полунощ — бе затворил бара рано. Нямаше смисъл да продължава изтезанието. Клиентите щяха да го преживеят. В края на краищата заведението беше създадено през 1893 година и нямаше да фалира заради едно затваряне малко по-рано. Моузес сигурно щеше да му опява, но щеше да му обясни по-късно.
Просто не беше в състояние да се съсредоточи при мисълта, че всеки момент можеше да дойде онзи тип и да го застреля, докато се протяга към някоя бутилка на рафта, докато бърше бара с парцала или прави коктейли.
След разговора с Тони Фийни Харди поне бе успял да си вземе револвера, който сега бе мушнат в колана му отзад. Броеше парите за шести път тази вечер. Безполезно. Имаше 597 долара в брой, а касовият апарат сочеше, че са 613. Сметката не излизаше.
Отиде до буркана с бакшишите, взе от него разликата и се приближи до мишената за дартс с последна халба бира в ръка. Опитваше се да реши какво да прави.
Беше се обадил на Глицки и бе разбрал, че не е разговарял с Луис Бейкър, че бившият затворник все още се разхожда по улиците.
Глицки бе започнал да му обяснява нещо за някакви други заподозрени, но Харди имаше работа на бара и не му се слушаха дивотии за стандартни полицейски процедури. По дяволите заподозрените. Луис Бейкър се бе заканил да го убие, а се разхождаше на свобода. Благодарение на Ейб.
Беше сигурен в едно — нямаше да се прибере у дома. Ръсти Ингреъм се бе прибрал.
Винаги носеше стреличките за дартс в износена кожена торбичка, най-често във вътрешния джоб на връхната си дреха. Извади ги и завинти пластмасовите стабилизатори за двайсетграмовите стоманени върхове.
Над бара светеше само една лампа, беше оставил и две други, край мишената. Бе намалил светлината им максимално. Вдигна поглед към часовника на стената срещу бара, който бе спрял при голямото земетресение през 1906 година и нямаше изгледи да затиктака отново. Приготви се да поиграе малко, но преди това отиде до вратата и се увери, че е заключена.
После реши да провери тоалетните. Имаха прозорчета с решетки към задния двор, но все пак… Увери се, че всичко е наред.
Застана на линията и хвърли първата стреличка. Не улучи даже мишената. Харди се вторачи в нея, забита в стената отстрани, като че ли беше някакво видение. Струваше му се невъзможно да не улучи мишената. Това не се случваше дори и когато загряваше.
Е, поне съм сам, така че никой не видя. Извади стреличката от стената, после измъкна колта от колана си и го остави на масата до бирата.
Даде си сметка, че проблемът не е само с прибирането му. Тук, в бара, също беше опасно. Бейкър лесно би могъл да разбере къде работи, а Харди нямаше намерение да обслужва клиентите си със зареден полицейски револвер, мушнат в колана. Или дори на рафта под барплота.
Започна да хвърля пак, но много внимателно, без да се цели. Всички стрелички попаднаха в двайсетте.
Първата му мисъл беше да отиде в къщата на Джейн, но не само че нямаше ключ — когато беше прокурор, живееше там.
Моузес? Всички знаеха, че с Моузес са приятели, знаеха и къде живее.