Ейб? Да върви по дяволите.
Пико и Анджела Моралес? Имаха много деца и твърде малко жилище.
Хотел? Откакто туризмът се бе превърнал в основна индустрия на Сан Франциско, човек не можеше да вземе стая за по-малко от 150 долара, а Харди, колкото и да беше добре, не би могъл да си позволи такава сума. Кой би могъл да каже колко време ще се наложи да се крие?
Е, нямаше да е дълго. Ако Глицки не направеше нещо, щеше да направи той. Би могъл да склещи Бейкър, да го накара да говори. После какво? Да го застреля? Мисълта го стресна, но пък в това имаше някакъв разум.
Изпи бирата и извади стреличките от мишената. Взе револвера, занесе празната чаша на мивката и угаси лампите. Излезе навън, заключи и застана в тъмнината пред вратата с ръка върху колта. Ослуша се, огледа сенките.
Имаше високи разкъсани облаци и не беше много студено. Движението по „Линкълн“ бе слабо. Харди излезе на тротоара, тръгна надясно и забърза към ъгъла на Десета улица, където бе паркирал.
В притеснението си бе забравил покрива на „Самурая“ свален и когато седна на влажната седалка зад волана, забеляза, че някой е отворил жабката. Съдържанието ѝ, предимно документи, беше пръснато по пода и на съседната седалка.
Огледа се пак, но не долови никакво движение. Отвъд ниските сгради зад гърба му се виждаше върхът на Сутро Тауър — небостъргачът се издигаше край непълната луна като скелет, протегнал нокти към облаците.
Включи на скорост, излезе на „Линкълн“ и подкара към Сутро. Не беше скелет. Беше конструкция от железа и болтове — идол на великия бог на телевизията. Може би ако го погледнеше отблизо щеше да се почувства по-добре? Нямаше смисъл да се поддава на въображението си, да се оставя собственият му ум да му погажда номера.
Но Ръсти Ингреъм бе изчезнал, беше мъртъв. Това не бе плод на въображението. Бил си е у дома, дори беше предупреден какво може да очаква, но Луис Бейкър пак бе намерил начин да се добере до него.
Харди беше сигурен, че ще намери начин да се добере и до него.
Продължи да шофира, без да знае накъде.
6
— Защо продължаваш да работиш?
Кафето беше повече от добро — най-доброто, което може да се направи с еспресо машина. Харди, все още уморен от тежката нощ върху канапето на Франи, беше с дрехите, с които бе пристигнал малко след два часа през нощта. Погледна към Франи Кокрън над димящата чаша.
Последния път, когато я бе видял, все още не се бе отърсила от смъртта на мъжа си.
Преди четири месеца смъртта му бе потресла всички. Най-вече защото в началото изглеждаше, че Еди Кокрън — на двайсет и пет, идеалист, щастливо женен, с наскоро забременяла съпруга, приет в Станфордския университет, където трябваше да започне да учи през есента — се е самоубил.
Нито Харди, нито Моузес обаче повярваха и искаха Франи да получи застраховката от четвърт милиона долара, която ѝ се полагаше, ако е бил убит. Тогава Моузес предложи на Харди една четвърт от заведението, ако отново влезе в ролята на ченге и докаже, че Еди не се е самоубил. Беше се справил.
Историята около смъртта на Еди бе дала нещо и на самия Харди. Първоначално целта в живота му не беше да стане барман в ирландски бар, в Сан Франциско. Както и Еди Кокрън, някога и той бе изпълнено идеализъм и мечти за добри дела, но пламъкът бе угаснал заедно с края на кариерата му на юрист и брака с Джейн, след смъртта на сина им. Когато Майкъл беше на седем месеца, една нощ Харди бе забравил преградите на креватчето му спуснати и бебето бе паднало на пода от около метър. На главата си.
След това Харди се бе отказал от всичко, бе решил, че няма никакъв смисъл да мисли за каквото и да било, след като реалността е в състояние да се отнесе така с теб. Моузес Макгуайър, чийто живот Харди бе спасил във Виетнам, го бе взел на работа в бара и след това годините се занизаха една след друга, напълно еднакви.
До смъртта на Еди. До убийството. Фактът, че го бе открил, че се бе наложило да изостави обзелото го безразличие, накара нещо в него да се събуди. В същото време всичко това бе убило нещо у Франи.
Сега тя отново изглеждаше жива. Разцъфтяла. Буквално. Бебето, което носеше, едва личеше. Още не бе минала на широки дрехи, макар и да беше в петия месец. Понякога при първа бременност е така — когато Джейн беше бременна с Майкъл изглеждаше по същия начин. Нямаше почти никакви външни промени, освен уголемените гърди, а след това, в шестия месец, коремът ѝ се бе издул и положението изведнъж бе станало по-истинско.
Харди я изгледа — червената ѝ коса блестеше току-що измита, зелените ѝ очи искряха, присвити. Пиеше кафе без кофеин и беше започнала да използва лек грим около очите, малко червило. Хлътнатините, образували се на лицето ѝ от скръбта, бяха изчезнали и тя сякаш отново можеше да се смее както преди. И сега се засмя.