— А какво да правя, ако не работя?
— Яж бонбони. Гледай сапунени опери. Ходи на пазар. Бъди човек, който няма работа.
— Хубава представа за днешната жена.
— Добре тогава. Стани космонавт, кандидатирай се за Конгреса, дирижирай петата на Бетовен.
— По-добре е.
— Но ти си бременна. Не трябва да се напрягаш, докато не се роди бебето.
— Ако се отпусна, ще надебелея.
— Това ще стане при всички случаи.
Нацупи му се.
— Няма да съм дебела. Ще съм бременна. Има известна разлика, господин Харди, и ще съм ти благодарна, ако го запомниш.
Той погледна към несъществуващия ѝ корем.
— Съжалявам, бебе. Не можах да ти помогна.
Сложи длан върху корема ѝ. Франи я притисна със своята и я задържа за секунда.
— Аз самата още не мога да повярвам. Ако поне ритне или помръдне… засега няма никакъв признак.
Харди дръпна ръката си и погледът му се спря върху гърдите ѝ.
— Има — каза той.
Франи се засмя смутено и отпи глътка кафе.
— Не знам. Просто реших да продължа да работя, докато се роди. Приятно е да знаеш, че не го правиш, защото ти трябват пари, но искам да се занимавам с нещо. Да не ми остава прекалено много време за мислене.
Харди знаеше какво означава да разполагаш с прекалено много време за мислене. Франи бе получила близо четвърт милион долара от застраховката на Еди. Беше на двайсет и пет. Можеше да си позволи да не работи известно време, ако иска.
Протегна ръка и улови нейната.
— А сега имаш и досаден гостенин.
— Съжалявам за канапето — каза тя.
— Канапето си е много хубаво.
— А ти наистина си загазил, нали?
Харди поклати глава.
— Не съм загазил. Може би съществува известна опасност, това е. Затова трябва да съм някъде, където никой няма да се сети да ме търси.
— И затова се разхождаш с пистолет.
— Да, затова.
Франи остави чашата си.
— Трудно ми е да повярвам, че е възможно някой да стане сутрин с намерението да убие човек.
Харди кимна.
— А сигурен ли си, че онзи човек…
— Луис Бейкър.
— Луис Бейкър. Сигурен ли си, че той е убил приятеля ти?
Харди се замисли, колкото да преглътне кафето и кимна отново.
— Да.
— Тогава защо Ейб Глицки не го арестува вчера?
Предната вечер Харди бе мислил доста по въпроса. Защо Ейб чисто и просто не отиде и не го прибра? Това го безпокоеше, но ѝ каза, че според Ейб имало и други заподозрени.
— Не може ли да арестува няколко души, за да ги разпита?
Харди поклати глава.
— Не обичат да арестуват някого, ако не са в състояние да му предявят обвинение. Според Ейб моите подозрения не са доказателство.
— А няма ли други доказателства?
— Не знам. Ще се появят.
— Значи си сигурен, че е бил той?
Седяха на масата от тиково дърво в малката трапезария до кухнята. Харди погледна покрай Франи, през прозореца, надолу по склона, към спирката за ученическия автобус на ъгъла. Десетина деца чакаха там, повечето чернокожи. За миг се зачуди дали увереността му, че Луис Бейкър е убиецът, не се дължеше на факта, че е чернокож. Не беше изключено на баржата на Ръсти да се бе случило нещо друго. Все пак вероятността, голямата вероятност беше Бейкър. Подозренията на Харди не се дължаха на расата му. Дявол да го вземе, Глицки, един от най-добрите му приятели, също беше наполовина черен. Усмихна се.
— Някои от най-добрите ми приятели…
— Дизмъс?
Франи видя как усмивката му изчезва. Той отново се съсредоточи, фокусира я.
— Извинявай. Замислих се за нещо.
— Видя ли нещо?
— Да. Група деца там долу. Зачудих се дали не ставам расист. Само че си спомних Бейкър… той не прилича нито на теб, нито на мен, нито пък на онези хлапета.
Франи бе отгледана от брат си Моузес и познаваше Харди още откакто двамата се върнаха от Виетнам. Харди бе спасил живота на брат ѝ там. Като малка бе седяла на коленете му и си бе фантазирала за приятеля на брат си, героя, сега полицай, хубав и елегантен в безупречно изгладената синя униформа. След това Харди бе отишъл да учи право и бе станал помощник областен прокурор. Беше се оженил за Джейн Фаулър и имаше дете от нея. После детето бе умряло, той се бе развел, бе напуснал работа и бе започнал да се появява по-често — най-напред пиеше в бара на брат ѝ, после започна да работи там.
Тогава го бе опознала още веднъж — когато се отбиваше в бара при брат си. И ако не беше навъсеното му лице, което сякаш казваше: „Стой настрана“, вероятно пак щеше да започне да фантазира. Вместо това го бе превърнала в нещо като критерий — не излизаше втори път с момче, ако не беше „поне толкова свястно, колкото Дизмъс Харди“, както казваше на приятелките си от колежа. И бе намерила едно — Еди Кокрън. Беше се омъжила за него и го бе загубила…