— Убили ли са някого? — прошепна колегата зад Глицки. — Какво пропуснах?
Ригби тръгна между хората в стаята след един от помощниците си, който му пробиваше път. Глицки се отдръпна, за да го пусне да мине. Останалите също се заизнизваха навън.
Франк Батист, който през цялото време бе стоял до Ригби, кимна на Глицки да се приближи. Докато си пробиваше път покрай стената, дочу реплики от рода: „Този тип няма никакво чувство за хумор“, „Не разбира от майтап“.
Имитация, шепнешком, на Ригби: „Престъпно проникване, престъпно незачитане…“.
„Поне ще си покаже носа за малко от кабинета си, може и да забележи какво става в отдела.“
„… в кабинета ми до обяд. Ей сега. По обяд някой ден следващия месец.“
Смях. Някои хора, докато излизаха, издаваха звуци, напомнящи „кис, кис, кис“.
— Боже мой, какво е станало, Франк?
Батист кимна на Ейб да влезе в кабинета му и затвори вратата.
— Само ми кажи, че не си го направил ти, Ейб. Моля те, кажи ми го.
— Какво да съм направил?
— Хайде, Ейб…
— Франк, кълна се пред Бога! Дойдох тази сутрин и заварих това. Нямам понятие за какво става дума.
Батист се вгледа в лицето на Глицки, за да открие признак, че лъже. Може би удовлетворен, той заобиколи бюрото си и се отпусна уморено на стола.
— Снощи някой е влязъл в кабинета на Ригби с четири живи кокошки.
Глицки беше влизал в този кабинет един-два пъти. На пода имаше килим, подарък на града от шаха на Иран, тежко, зашеметяващо махагоново бюро, няколко кожени кресла и канапета, които, както смяташе, струваха колкото годишната заплата на полицай от уличните патрули. Мина малко време, докато осъзнае какво означават кокошките в този кабинет и след това се усмихна.
— Посланието е доста недвусмислено — отбеляза.
— Не е смешно. Кабинетът е потънал в курешки.
— Не смяташ, че е смешно? — попита Ейб. Видя, че Франк се мръщи, и добави: — Не, сър, и аз не мисля, че е смешно. Никак.
— И Ригби не смята, че е смешно.
Глицки вдигна гордо глава.
— Разбрах го. Нали съм опитен следовател.
— Ейб, ако си ти, задникът ти е сериозно застрашен. Не се шегувам.
Глицки обърна очи към тавана за секунда и се вторачи в лейтенанта си.
— Франк, какво, по дяволите, те кара да мислиш, че имам нещо общо с това? Освен мен, тук работят повече от сто души.
— Да. Колко от тях обаче искат да се местят в Лос Анджелис?
— Като стана дума за това…
— Добре. А кой спомена фразата „пилешки лайна“ в деня преди тази история?
— Мисля, че използвах фразата „конски лайна“, Франк.
— Конски, пилешки, все едно.
Ейб едва се удържа да не прихне. Искаше му се да поспори с Франк за разликата, но си даде сметка, че моментът не е подходящ. Може би никога нямаше да стане подходящ. Вместо това каза:
— Ако някой беше вкарал кон в кабинета му…
Но на Батист му беше писнало.
— Добре, добре. Чупката.
Марсел Лание очакваше Глицки на бюрото му.
— Съдията казва: „Фермер Браун, вие сте обвинен в най-долни престъпления… содомия… сексуални отношения с животни…“.
— Не сега, Марсел — прекъсна го Ейб.
Но Лание продължи:
— „По-точно, обвинен сте, че сте познали плътски коне, крави, овце, кучета, котки, кокошки…“ Тогава фермерът Браун вдига ръка и казва: „Що за перверзен тип смятате, че съм, Ваша Светлост? Кокошки!? Пфу!“.
Глицки намери заявлението си, за да е сигурен, че е написал каквото трябва срещу „Причини за напускане на предишната работа“. Зачуди се дали изразът е достатъчно силен.
Харди хранеше добри чувства към хотел „Сър Франсис Дрейк“, защото баща му бе прекарал там първата нощ след завръщането си от Тихоокеанския театър през Втората световна война, в специалната стая, която управата беше определила за завръщащи се военнопленници. По-късно майка му и баща му бяха живели в апартамента за новобрачни и не бе изключено той да е бил заченат там.
Хубавият някога хотел обаче — една пресечка северно от площад „Юниън“, в самия център — не толкова преживяваше лоши времена, а по-скоро бе станал жертва на всеобщия икономически бум.
Бащата на Харди се бе върнал в един град, който знаеше как да постигне целите си. В него имаше жизненоважно пристанище, освежаващ климат през цялата година, великолепна храна, приятни предградия, малък център, който създаваше усещане за достъпност. Всъщност, налице беше всичко, което желаеше корпоративна Америка. Мъжете, завръщащи се в Щатите след войната през града, започваха там свой бизнес и не виждаха защо трябва да робуват на някой друг, да мръзнат през зимата или да се потят през лятото в Кливлънд, Детройт или Омаха, след като биха могли да притежават, например, ъглова сграда на Руския хълм.