Тези мъже, първото поколение, знаеха какво притежават и не желаеха да правят глупости. Липсата на небостъргачи беше част от чара на града. Не му бяха нужни големи сгради, за да заяви голяма стойност. Ако човек искаше да погледне отвисоко блещукащия като скъпоценен камък град, можеше да се качи в червения салон на хотел „Феърмонт“. Или на най-високото място, „Коит тауър“. Или, в центъра, да посети Звездния салон на хотел „Сър Франсис Дрейк“. Преди четирийсет години.
Харди седеше там, на бара. Минаваше единайсет сутринта. През не особено чистите прозорци виждаше другия „Франсис“ — хотел „Свети Франсис“, много по-висок от „Дрейк“. Няколко пресечки по-нататък „Банк Америка“ хвърляше петдесет и шест етажна сянка върху околните квартали. Пирамидата „Трансамерика“, небостъргачите на центъра „Ембаркадеро“ — също толкова наситени със символизъм, колкото и кулите на средновековните катедрали, според Харди. Само дето бяха посветени на друг бог.
Взе кафето си и мина по избелелия килим на почти празния „Звезден салон“. Освен в южна посока, където се разкриваше гледка към доковете и Хънтърс Пойнт, навсякъде другаде хоризонтът бе закрит от небостъргачи.
А Харди помнеше времето, когато с Джейн танцуваха в тази зала и съзерцаваха цялата околност през огромните панорамни прозорци. Мястото беше приятно, старомодно, не в крак с темпото на града. Дори тогава, от гледната точка на Харди и Джейн, там се събираха „старци“ на четирийсет и петдесет, за да пият двойни питиета и да танцуват под звуците на джазов оркестър, а не на рок група.
Сега Харди се чувстваше като един от онези старци.
Някой подхвърли зад гърба му:
— Трябва да измият тези прозорци.
Той се обърна рязко. За момент бе забравил, че е обект на преследване.
— Все едно е — отвърна. — И без това вече няма какво да се види.
Хектор Медина беше нисък набит човек с квадратно лице и оредяваща коса. Беше с кафяв костюм и черни нелъснати обувки. Показа на Харди значката си на шеф на охраната и двамата се върнаха на бара — Харди поръча още кафе, а Медина все чаша чиста вода, без лед, без лимонов сок.
— Тази седмица ми върви на ченгета — каза Медина след това. — Време за спомени.
— Вече не съм ченге — отбеляза Харди. — Съобщението, което оставих…
— Да, получих го. Бивше ченге, значи ченге. И аз съм бивше ченге, но още се чувствам като истинско.
— Шеф си на охраната тук, нали?
Медина се изкашля.
— Аха. Ако някоя баба туристка от Япония си загуби чантичката, трябва да започна разследване, за да установя, че без да иска я е ритнала под леглото. Или, идва фермер от Канзас, установява, че проститутката, която е хванал, всъщност е педераст и припада… тежки случаи. — Отпи от водата. — По дяволите, какви ги дрънкам? Работата е добра. Само дето не е истинска работа за ченге. — Избърса уста с опакото на дланта си и попита: — Е, с какво мога да съм ти полезен?
Харди не беше наясно с какво може да му е полезен Медина. Дори не знаеше защо е дошъл тук, но във всеки случай му се струваше, че това е по-добре, отколкото да стои при Франи със зареден пистолет и глава, пълна с въпроси. Бе решил, че ще е по-добре да опита да намери отговор поне на някои от тях.
— Става дума за Ръсти Ингреъм.
Медина отново вдигна чашата си, остави я.
— Знаеш ли… имах предчувствие.
— Защо?
— Чувал ли си за Кларънс Рейнс?
Харди поклати глава, при все че името му звучеше познато.
— Шефовете искат да го прецакат. Него и партньора му.
— Да не би да е един от двамата, срещу които…
— Да, да. Точно така. Та Кларънс дойде при мен, за да ме попита…
— Защото нещо подобно се е случило и с теб, нали?
— Не подобно, а съвсем същото. Разликата е, че те не са видели сметката на заподозрения, как му беше името… Тредуел. А е трябвало. Моят тип поне не можеше да говори.
— И какво те попита Кларънс?
— Поиска ми съвет. Казах му, че той и партньорът му трябва да се захванат с бизнес.
Харди не разбра много добре.
— Ами, бизнес. Спортни стоки, застраховки, каквото и да е. Защото с работата им в полицията е свършено. След като веднъж са те разследвали… — Допи водата си.
— Това ли стана с теб?
— В моя случай се появи Ингреъм — отговори Медина.