— Съвпаденията не са нещо нормално. И ми писна да ти напомням, че Ръсти официално не е мъртъв. — Гласът на Глицки се промени. Започваше да се ядосва. — Диз, набий си го в главата, най-най-накрая! Имам истинска жертва на убийство, Максин, за която на теб не ти пука, но на мен ми пука, защото съм длъжен да ми пука. Освен това имам четири неразкрити скорошни убийства, да не говорим за купа стари дела, които още ми висят на главата! Правя ти услуга, услуга! Не разбираш ли? Само заради теб ще потърся Луис Бейкър. Формално погледнато, това си е чист тормоз на човек, пуснат от затвора предварително, но ще го направя, защото невинаги си толкова надъхан, колкото в момента.
Харди прецени, че няма смисъл да настоява повече.
— Добре, Ейб, добре.
— Ако искаш да оползотвориш времето си, намери ми труп или ми дай причината да не сме го намерили… Нещо, което да ме убеди, че Ръсти е мъртъв. Тогава ще съм на твоя страна.
— Добре, ще го направя.
Чу как дишането на Глицки отново се нормализира.
— Е — каза приятелят му, — направи го.
7
Сънищата бяха лоши и Луис Бейкър заспа чак призори.
Сънува ярка светлина, която го зовеше, но точно преди да стигне до нея, го събуждаше звънеца на затвора. Понякога обаче се появяваха и други хора, които се блъскаха в него и се изпречваха в краката му, без самите те да се стремят към светлината, без дори да знаят, че я има, така че трябваше да си пробива път, да размазва физиономии, да тъпче…
На два пъти се събуди на пода, плувнал в пот, и все още размахваше юмруци срещу хората от съня.
Когато слезе по стълбите, Мама я нямаше. Къщата изглеждаше по-различна и едва след малко осъзна, че е заради стъклата на прозорците. Трябваше да свърши още някои неща, но се радваше, че е започнал от стъклата. Мястото, където живееш, трябва да е свястно. Особено ако си прекарал години в онези килии. Къщата пак си беше на Мама, но той вече започваше да я чувства като свои води. Все още обаче не искаше да се потапя в тях. Оставаше да направи много неща, но светлината през прозорците беше някакво начало.
Застана пред мивката в кухнята, гол до кръста и бос. Панталоните от затвора бяха завързани с въже, вместо колан. Пусна водата и изчака, докато потече топла. Опря ръце на напукания порцелан, изпоцапан и оцветен на ивички от ръждата. Погледна навън през прозореца. Денят беше топъл. Стори му се, че наближава обяд. Би могло и да е ранният следобед. Нямаше звънец, който да те буди, независимо дали си се наспал, или не. Протегна се и завъртя схванатия си врат, за да се раздвижи. От мивката започна да се вдига пара, която замъгли прозореца. Луис напълни една стъклена чаша с топла вода и седна на масата на Мама. Пусна в чашата две чаени лъжички нескафе и ги разбърка.
Все още не беше боядисал нищо вътре, но поне бе скъсал увисналите тапети. Вчера, след като двете момчета си бяха отишли, се бе прибрал ядосан — чудеше се как да се оправи с Дидо. Тапетите го бяха ядосали още повече и той ги бе скъсал. Сега стените в кухнята изглеждаха недовършени, но това беше добре — недовършеното означаваше, че си започнал нещо, не че си го зарязал на самотек.
Някой почука на пътната врата. Луис Бейкър стана със стъклената чаша в ръка и отиде да отвори. В предната стая също беше по-светло, след като сложи стъкла на прозорците, въпреки че Мама държеше щорите спуснати почти непрекъснато.
Човекът се появява във всякакъв вид, помисли си Бейкър. Този — видя в него цветнокожия — знае кой е. Нещо в Бейкър веднага му подсказа с какъв си има работа — от надзирателите научаваш как става. Сред тях имаше такива, които те изчакват да се обърнеш и те сритват през краката. Имаше такива, които си гледат работата. Имаше и такива, които през цялото време — от страх — се стремят да владеят положението. Тези бяха опасни. Повечето бяха от тези три типа.
Този — Бейкър веднага го усети — беше от онези, които си гледат работата. Цивилен, но Бейкър знаеше какъв е. Не беше нужно да поглежда значката, която му показа. Ако беше казал, че идва, за да отчете водомера, пак щеше да разбере какъв е.
Заведе го в кухнята, седна на мястото си с гръб към стената и му махна да седне и той. Зачака.
— Имаме проблем, Луис.
Чакаше.
— Един труп в Чайна Бейсън.
Бейкър почувства как коленете му омекват. Добре че беше седнал. Как бяха успели да го свържат с онова място толкова бързо?
— Не познавам никой оттам.
Човекът се усмихна. Не беше усмивка, заради която да го харесаш, особено с тоя белег през устата. Бейкър си спомни лошите сънища. Хората около него, които му пречеха да стигне до светлината. Те, някои от тях, се усмихваха като този.