Това обаче беше единствената му възможност и той трябваше да се възползва от нея. Сигурно щяха да му се изсмеят, когато се окажеше, че отпечатъците по чашата са на някой от техните хора, но му бе все едно. И друг път му се бяха присмивали. Нямаше намерение да се върне при Бърк с празни ръце.
Извади от задния си джоб чиста носна кърпа, взе внимателно стъклената чаша и я пусна в найлоновия плик.
Моузес Макгуайър беше зад бара, наблюдаваше клиентите, отбили се по на чашка след работно време, и говореше по телефона.
— Не знам — каза. — Черен.
— Как изглеждаше?
— Изглеждаше черен, Диз. Едър, черен и зъл.
Харди, който се обаждаше от оръжейния магазин на улица „Еди“, почувства как главата му олеква.
— Каза ли нещо?
— Да, каза. Какво си мислиш? Че дойде, само за да се поразходи? Търсеше теб и му обясних, че няма да идваш известно време. Попитах го дали да ти предам нещо, а той изсумтя: „Не, сам ще го намеря“. Имаше предвид теб, разбира се.
— Да, разбрах.
— Е, какво трябваше да направя?
— Как е научил къде работя? Кой му е казал?
— Диз, не знам това. Кажи ми какво искаш да направя, ако дойде пак. Хайде, че ме чака работа.
Какво би могъл да направи Моузес? Харди знаеше какво става в заведението в петък вечер и Моузес беше прав — клиентите не можеха да чакат. Сигурно вече се бяха строили в две редици пред бара.
Харди не можеше да повярва, че Глицки още не е арестувал Бейкър. Сега този тип се бе осмелил да го търси и в „Шамрок“.
— Диз?
— Мисля, Моузес.
— Мисли по-бързо, става ли?
Харди го чу да подвиква на клиентите, че идва след секунда.
— Добре, върви да работиш.
— А какво да…
— Не знам — прекъсна го Харди. — Ще ти се обадя по-късно.
Беше нещо, което Луис Бейкър правеше в затвора. Не се замисляше особено дали има полза от това и каква е целта, но го бе правил почти всеки ден през последните шест-седем години, а навиците се рушат трудно. Може би тъкмо заради това бе запазил формата си.
Сега взе баскетболната топка и започна да дриблира под коша на обществената спортна площадка малко по-нагоре от Холи Парк. Ако не се брояха дърветата, които растяха наоколо, игрището приличаше на онова в затвора — кошовете нямаха мрежи, грапавият асфалт не беше очертан с бели линии.
Мама се бе върнала следобеда с куп дрехи и едни високи маратонки. Може би беше ходила в „Гудуил“ — ако избираш внимателно, понякога там се срещаха много добри неща. Вече бе съвсем тъмно, но наоколо имаше лампи и можеше да продължи. Щеше му се да дойде някой и да се опита да го изгони от игрището, за да играе той. Много му се искаше да срита още нечий задник. Преди час се бе оправил с Дидо и не се бе успокоил.
Задриблира надолу по игрището, за да загрее, върна се назад, отскочи до височината на ринга и заби топката с всички сили. Улови я при първото отскачане и пак обиколи игрището.
След това, когато беше в затвора, заставаше на десетина метра от коша и забравяше за ринга. Гледаше втренчено квадратната дъска отзад и си представяше физиономии — други затворници, Ингреъм, Харди. После изстрелваше топката към дъската, с две ръце, а понякога и с една, така че да отскочи и да се върне пак при него само с едно отскачане или направо. Размазваше физиономиите, които бяха там, сумтеше от напрежението, изкарваше си яда, така че да не допусне той да го победи — за да продължи да се владее.
Дидо беше силен, но не умееше да се бие. Луис го бе ударил веднъж по гърлото и го бе свалил. След това, докато онзи се мъчеше да си поеме дъх, му бе казал, че иска къщата да е бяла до сутринта. Даваше си сметка, че може би ще си има още разправии с Дидо и бе дошъл тук все още ядосан. Но на квадратната дъска зад баскетболния кош не виждаше физиономията на Дидо, а на другия прокурор, Харди, онзи, който му бе изпратил въздушна целувка.
Запрати топката, но не чу удара в дъската, нито пък ехото от околните сгради.
Физиономията на Харди, ухилена, гадна. Продължи да хвърля топката, докато не се покри с пот. Беше в съда, опитваше се да се добере до Харди, мъчеше се да се отскубне от охраната, а по-късно и от решетките, докато ръцете му не натежаха, докато не станаха безполезни.
Стоеше в петното изкуствена светлина, останал без сили, за да вдигне топката, а Харди продължаваше да е там горе и да му се хили.
8
Фред Тредуел бе опрял счупения си глезен на малката масичка. Слушаше някакви стари парчета на Лу Рийд и даваше на Попи парченца от бисквитите с пастет, които ядеше с шардонето. Попи ядеше почти всичко, което ядеше и той самият, при това не пускаше долу нито троха. Чакаше, докато Фред доближеше хапката до устата му и бавно я вземаше. Най-доброто животинче за гледане у дома беше пуделът — чист, умен, послушен.