Фред погали кученцето зад ушите и то му се отблагодари с близване по подрязания мустак. Той го целуна.
Фред Тредуел започваше да си дава сметка, че ще се отърве от обвинението в убийство и това го правеше много щастлив. Малцина можеха да пречукат бившия си любовник и новия му приятел и да им се размине след това, но Фред вече знаеше, че ще се измъкне.
Който бе казал, че най-добрата защита е доброто нападение, със сигурност е бил прав. Онези, „правилните“, особено ченгетата Валенти и Рейнс, просто не разбираха политиката на този град така добре като него. Или като адвоката му. Неговият адвокат, Мани Губиша, беше най-добрият.
Брайън му бе казал, че му е необходимо малко пространство, че иска да премисли нещата. Не бе споделил, че има някой друг, така че когато Фред ги хвана двамата да го правят, просто бе изгубил разсъдъка си. Брайън нямаше право да постъпва така с него. Брайън преди това беше нищо, прислужник в тоалетна, докато той бе мениджър. Беше го издигнал, бе го направил свой помощник, а след това изведнъж се бе оказало, че Брайън вече няма нужда от него.
Да, но не може така.
Фред знаеше къде Брайън държи деветмилиметровата си берета и докато двамата се суетяха и сумтяха, бе отишъл до чекмеджето и ги бе застрелял. Толкова.
Валенти и Рейнс непрекъснато му досаждаха с въпросите си, а най-накрая се бяха появили и с призовка. В началото го бе обзела моментна паника, особено след като скочи през прозореца и си счупи глезена. На петата минута след като отиде в кантората на Губиша, всичко се бе обърнало в обратна посока.
Две седмици преди това го разследваха за убийство, което бе извършил съвсем основателно. Сега разследването беше отишло по дяволите и тези, които го обвиняваха, се бяха превърнали в обвиняеми. Красота. Губиша беше гений.
На вратата се позвъни и Попи излая както обикновено. Тредуел остави чашата си на масата, бавно взе патериците и отиде да види кой е.
— Да? — подвикна, преди да е отворил.
— Търся господин Тредуел.
— Кой сте вие? — Човек трябваше винаги да внимава, особено напоследък.
— Името ми е Хектор Медина. Представлявам интересите на Кларънс Рейнс.
Всъщност това не беше точната истина — не беше нает, нито пък нещо подобно. Тредуел трябваше да си помисли, че е адвокат. Адвокатите не са опасни. Ако си помислеше, че е адвокат, щеше да го пусне да влезе.
— Бих искал да поговорим, ако нямате нищо против.
Почака, чу: „Един момент“, после отваряне и затваряне на чекмедже.
Тредуел беше висок, слаб, но не кльощав. Приличаше на човек, който като млад е спортувал много. Сега беше горе-долу на възрастта на Хектор, плюс-минус пет години, имаше гъста черна коса и стегнато тяло, добре демонстрирано в къси гащета и горнище на скъп анцуг. Някакъв проклет пудел не преставаше да лае в краката му.
— Попи, стига вече!
Хектор влезе и огледа апартамента. Белота. По стените висяха животински глави, сякаш купени от разпродажба. Една-две картини, с доста очевидна фалическа символика. Отнякъде се чуваше музика — не беше в състояние да определи каква е. Кожа и метал, бели плочи, скъпа апаратура.
Кучето престана да лае. Хектор протегна ръка и Тредуел я пое — дланта му беше силна, суха.
— Мога ли да ви предложа нещо? Малко вино? Шардоне. Хубаво е, от осемдесет и трета.
— Да, благодаря.
Може би този тип се притесняваше от нещо, доколкото можеше да се съди по брътвежите му, докато отиде да вземе чаша от шкафа до вратата край кухнята. Под шкафа имаше малък плот и няколко чекмеджета. Тредуел отвори едното и бързо го затвори. След това отвори съседното, бръкна в него и извади подложка за чашата. Нервен е, помисли си Хектор, това е добре.
— Не мога да разбера хората, които казват, че бялото вино не трябвало да отлежава. Или пък че реколтата е без значение при калифорнийските вина. Особено кабернетата и шардонетата. Всъщност, това е снобизъм наопаки, ако питаш мен. Едно отлежало шардоне, като това тук, е несравнимо по-добро от по-младите си братчета…
Определено е нервен, мислеше Хектор. Взе чашата и седна на едното от белите кожени кресла, до ниската масичка.
Чашата беше тъмна на цвят и тежка. Столчето ѝ бе съвсем тънко и Хектор имаше чувството, че може да се счупи между пръстите му. Улови я за горната част и отпи глътка. Питието имаше вкус на вино, вън от всякакво съмнение.