9
Понякога, когато Джони Лагуардия я чукаше така, Дорийн Биаджи се заставяше да мисли за началото на връзката им, когато смяташе, че той е толкова мил.
Беше излязла от магазина с нещо полуготово, защото нямаше време за истинска вечеря и защото нямаше много пари. Тогава някакви хлапета от квартала тръгнаха след нея и започнаха да ѝ се подиграват, както неведнъж досега. Наричаха я Дългоноска. Дорийн бе свела глава и се бе опитала да върви по-бързо. Бе се разплакала. Винаги се държеше толкова мило с хората. Защо непрекъснато се заяждаха с нея?
— Какво имаш на физиономията си, Дългоноске? Нос със зеле? Или носадела?
Ха, ха, ха. Дърпаха дрехите ѝ, подвикваха, опитваха се да измъкнат плика с покупките ѝ.
Тогава се бе появил този едър мъж, не много възрастен, който ги прогони и я изпрати до дома. Джони. Погледна го назад, през рамо — беше със затворени очи, поклащаше се напред-назад, не бързаше.
Засрамена от сълзите си, от вида си, искаше ѝ се само да му благодари и да се качи тичешком горе, в апартамента си. Но той бе толкова внимателен… или поне така ѝ се бе сторило тогава. Нежно избърса сълзите ѝ, заведе я в „Малкия Джо“ — тяхното заведение оттогава — за да я разведри.
Разкри се пред него. Разказа му как мрази себе си, заради големия си нос, всичко останало. А той отвърна (излъга, но пък беше толкова мил), че носът ѝ не е чак толкова лош и че след като не го харесва, би могла да си направи пластична операция.
А откъде една обикновена продавачка в книжарница би могла да намери пари за такава операция? Откакто бе завършила училище — вече ставаха три години — бе получавала само трохи и едва смогваше да си плаща наема, да се храни и да носи прилични дрехи. И не виждаше никакъв начин да се измъкне от мястото, където беше. Никъде. Параграф 22…
Сега той позабърза и Дорийн вложи малко старание — притисна се назад, може би, за да го накара да свърши по-бързо. Протегна ръка между краката си и прокара пръсти по тестисите му, а той изпъшка, което означаваше, че няма да се бави дълго…
Когато ѝ бе казал как може да стане, звучеше толкова лесно… Приятелят му, господин Тортони, би могъл да ѝ заеме парите за операцията. С новия си вид би могла да си намери по-добра работа и да получава повече пари, да върне заема, когато има възможност. Дотогава трябвало да мисли само за лихвата, а за нея тя щяла да е нищо, може би някаква си стотачка на седмица — когато Джони Лагуардия я убеждаваше да се съгласи и ѝ обясняваше какво бляскаво бъдеще я чака, това наистина ѝ се бе сторило дреболия.
Мнението ѝ започна да се променя скоро след това. Операцията се оказа много успешна и тя заприлича на София Лорен като млада, само че това не ѝ помогна да си намери по-добра работа и след шест седмици, през които не си купи нищо, не успя дори да отиде на кино, се оказа, че не е в състояние да събере парите.
Джони, нейният защитник и приятел, когато тя беше „Дългоноската“, ѝ бе казал, че би могъл да осигури парите като увеличи вноските на другите клиенти, но било много рисковано и трябвало да получи все пак някаква сума в знак на добра воля.
Тя обаче нямаше нито цент.
Тогава той я бе стиснал там — за първи път някой я пипаше там — и ѝ бе казал, че това струва повече от стотачка на седмица.
Дорийн се дръпна, уплашена от този друг Джони и дори не видя как ръката му полетя нагоре и я удари толкова силно, че ѝ се струваше, че е разкървавил лицето ѝ. И след това легна върху нея.
Спомняше си как после ѝ обясни, че нямала избор. Някой трябвало да плаща онези пари. Не искал тя да пострада и можел да я защити. Не я бил ударил, защото бил ядосан. Не бил ядосан, но тя трябвало да свери часовника си с реалността. Бил неин приятел…
— Исусе Христе и Йосифе! — изпъшкваше Джони всеки път, когато свършваше. Отпусна се върху нея и я обви с ръце.
Дорийн почувства тежестта му и заплака. Никога нямаше да събере толкова пари. Това нямаше да има край.
В „Екстра еспресо бара на Валехо“ от джубокса се носеше „Ти амо“ на Умберто Тоци, който пееше като италиански Джон Ленън. „Ти амо“ беше любимата песен на Анджело Тортони и когато беше в бара, я пускаше поне веднъж всеки час. Несъгласни нямаше, но никой друг вече не пускаше песента. Редовните клиенти, собственикът Сал Калканьо, келнерките — на всички им беше писнала. А песента беше хубава и доста време Джони също я обичаше.
Сега обаче, когато се приближи по тротоара към оградата, покрай хората, които пиеха кафе, капучино, бира или сокове, не се зарадва особено, че я чува, защото това означаваше, че Анджело вече е там и няма да има как да попита някое от момчетата защо го вика толкова скоро пак.