Не че имаше защо да се тревожи. Господин Тортони му беше кръстник. Освен това обаче му бе и работодател и съвсем определено не беше човек, с когото можеш да се шегуваш, а онази история предишната нощ — трябваше да обясни изчезването на Ингреъм, който дължеше още шестстотин долара — никак не го бе зарадвала. Джони също не се радваше. Досега никога не му се бе случвало подобно нещо. Ала така или иначе смяташе, че вече е обяснил всичко това.
Както винаги, господин Тортони седеше съвсем сам в дъното на залата, с гръб към стената, под плаката с наклонената кула, на малка бяла масичка. Две от момчетата играеха билярд. Джони им кимна и се представи на господин Тортони, който отпи глътка еспресо и му посочи с глава да седне до него.
— Искаш ли да ти поръчам нещо, Джони? — попита Анджело на италиански.
Беше удивително — колко тихо говореше този човек, колко крехък и дребен изглеждаше. Не бе нужно да крещиш, за да те чуят, физическата сила беше само част от това да разполагаш с власт… на това го бе научил господин Тортони.
Джони усети, че гърлото му е пресъхнало и каза, че би изпил чаша мандаринов сок. Анджело кимна на Сал Калканьо и след две секунди сокът беше на масата.
— Искали сте да ме видите.
Господин Тортони остави чашата си и извади къса пура. Джони му поднесе огънче, когато я мушна в устата си.
— Работиш много, нали? — попита Тортони през облак дим.
— Да, опитвам се — отвърна Джони.
— Така че може би… не, не може би, сигурен съм, че е недоглеждане.
Джони чакаше. Господин Тортони дръпна от пурата още веднъж. Джони отпи от сока. Някъде зад него тракаха топките за билярд. „Ти амо“ свърши и започна „Любовта ще ни свързва вечно“. Господин Тортони кимна на Сал Калканьо и той натисна копчето на джубокса преди Тони Тениле да изпее „… сега ми принадлежиш“. Започна „Воларе“, господин Тортони кимна с усмивка на Сал, после престана да се усмихва и се обърна към Джони.
— Е?
— Каквото и да е станало, ще го оправя — каза Джони.
— Не знаеш ли? Може да си забравил. Безпокойствата снощи, проблемът с Ингреъм…
Джони кимна, без да разбира накъде бие.
— Днес ми напомниха, че Ингреъм дължи петстотин… имам счетоводители, те следят тези неща.
Джони все още не виждаше къде е проблемът. Мислеше. Петстотин?
Господин Тортони сложи ръка върху неговата, мека като котешка лапа.
— Дорийн Биаджи — кимна той и отпи глътка кафе. — Това е дребна работа, Джони, но пък от друга страна не е. Ингреъм дължи петстотин, Дорийн дължи сто. Снощи не ти достигнаха шестстотин. Може би си се притеснил, сбъркал си…
Въпреки сока, гърлото на Джони бе сухо, когато преглъщаше. Как беше допуснал такава глупост! Беше лепнал стотачката на Дорийн на Ръсти, като му бе пробутал някаква дивотия, че процентът се е увеличил, за да се покриват разходите… по дяволите, Джони знаеше, че Ръсти все ще успее да намира още по сто долара на седмица. Беше започнал да смята дълга на Ингреъм като шестстотин.
— Е, събираш ли парите на Дорийн?
— Разбира се, както винаги.
Джони бръкна в задния си джоб и се молеше в портфейла му да има стотачка.
— Все още ли си притеснен, Джони? Нещо лошо ли се е случило?
Мадона миа! Сто долара на цяло. Извади банкнотата и я остави на масата.
— Не искам да ви разочаровам, господин Тортони.
Анджело Тортони прибра банкнотата и опря длан до бузата му.
— Не е много нещо, Джони — каза той. — Сто долара. Но принципът… прав ли съм?
— Абсолютно.
— Може би трябва да си вземеш бележник, за да си записваш. За да знаеш кой дължи шест и кой пет. И кой сто. — Дръпна от пурата. — Тази Дорийн Биаджи… след като ѝ оправиха носа трябва да е станала хубаво момиче, нали?
Господин Тортони се вторачи в Джони, за да е сигурен, че е наясно, че не може да скрие нищо.
— Знаеш ли, Джони — продължи той тихо, спокойно, — всички ние трябва да се грижим за бизнеса си. Твоята работа, изкушенията, когато работиш с пари в брой, без да се записва… знам какво е. Мислиш, че старият Тортони… — Усмихна се и кимна. — Да, стар съм, няма съмнение… та, мислиш, че старецът Тортони трябва да получава пет хиляди всяка седмица и щом като му ги даваш, значи си свършил работата си. Но, Джони, това означава да не се съобразяваш с моята част от работата. Може да си помислиш… не казвам, че го правиш, а само че знам какви са изкушенията и може да ти мине през ум… да ти хрумне да извиеш ръцете на някого, за да ти даде повече, отколкото искам аз. За да облекчиш някой друг, момиче, например.
Джони не можеше да каже и дума. Господин Тортони държеше пурата в дясната си ръка, която беше по-близо до него, и притисна наплюнчения ѝ край в дланта му.