Извади пачката банкноти от джоба си, даде две от тях на Лейс и кимна към къщата на Бейкър:
— Мисли си, че ме е победил. А кой държи дяла?
Лейс мълчеше.
— Не те чух да отговаряш — подкани го Дидо.
— Какво искаш да кажа?
— Попитах кой държи дяла. — Не изчака отговора на хлапето. — Ако решиш, че вече не съм аз, кажи ми да знам.
— Ти си — кимна Лейс.
Дидо вдигна някаква дъска и отиде до новия прозорец на Бейкър — лъскав черен правоъгълник на белия фон.
— Ето колко ме е страх от него — обяви той и замахна.
Дрънченето на счупените стъкла отекна в квартала и още преди да заглъхне, Дидо вече крачеше към другия край, за да посрещне Скокльо.
Лейс тръгна до него, като поглеждаше назад през рамо към къщата на Луис Бейкър. Очакваше вратата да се отвори и Бейкър да ги подгони.
По улицата минаха няколко коли, но не бяха клиенти. Никоя не спря пред Скокльо, който седеше на бордюра и чакаше.
— Стига толкова — каза Дидо и даде на Скокльо неговите две банкноти. Тримата тръгнаха назад през дяла, видяха, че всичко е наред.
Когато минаха покрай първата къща, някой повика Дидо по име. Спряха и се вторачиха в тъмнината.
— Продължавайте — махна Дидо на двете момчета. Тръгна към сенките, защото мислеше, че може да е някой от другите дялове, който ги е видял, че се прибират и иска да купи последната им стока.
Първият изстрел изтрещя страховито и улучи Дидо в корема. Лейс го видя как направи крачка назад. Изпъшка и извика:
— Ей!
Вторият го повали по гръб. След това не каза нищо повече.
— Маме! Маме, стани!
В предната стая гореше само една крушка, може би от шейсет вата, и осветяваше изпод жълтия абажур масичката с очукани ръбове край канапето. Когато обаче щорите бяха спуснати, отвън не се виждаше нищо. Мама беше облечена, но не се движеше. На пода до канапето се търкаляше бутилка шери.
Разтърси я за рамото и нещо убоде дланта му — даде си сметка, че е парче стъкло от тези, които се бяха посипали върху нея. След като не бе дошла на себе си при счупването на прозореца; нямаше голяма надежда да я събуди сега.
Трябваше обаче да излезе оттук, а тя имаше кола и ключове. Събудил го беше трясъкът от счупеното стъкло, после изстрелите събудиха целия квартал. Бейкър видя как навън се събират хора, как се опитват да направят нещо за Дидо. Само че вече никой не беше в състояние да направи нищо за Дидо.
Мама простена и се размърда. Опита да я разтърси по-силно, още веднъж, но не я събуди.
— Мамо!
От облегалката на канапето паднаха няколко парчета стъкло. Луис Бейкър клекна пред нея. Лицето му стана спокойно. Досега не бе погледнал към другата масичка, където се търкаляха ключовете, както бяха захвърлени.
Излезе навън и погледна за последен път тълпата, събрала се около Дидо. В далечината чу сирени. Тръгна нагоре по улицата, гледаше право напред. Намери малкия додж на Мама и се мушна зад волана.
Запали двигателя и с това заработи и радиото — пееше Джеймс Браун. Остави го да работи, после мина покрай игрището, на което бе разгрявал — оставяше всичко това зад гърба си, завинаги.
10
— Добре, даде ми телефонния си номер, а сега ми дай и адреса.
— Колко е часът? — попита Харди по телефона.
— Към шест и половина, там някъде.
Дойде Франи и застана на прага на кухнята. Разтриваше очи като малко дете.
— Кой е? — попита тя.
— Глицки. — После добави в слушалката: — Да, знам, че си ти. Какво има?
— Трябва ми адреса ти — каза Глицки. — Мислех си да мина да те взема, за да се разходим до Холи Парк. Един човек, който вчера се е бил с Луис Бейкър, е бил застрелян. Интересува ли те това?
Харди му продиктува адреса.
Глицки бе накарал Харди да остави револвера си у Франи. Бе му обяснил, че той, Марсел Лание и останалите полицаи на местопрестъплението имат достатъчно оръжия, за да спрат Луис Бейкър, ако реши да изскочи иззад някое дърво или да пропълзи зад някой камък, за да застреля Харди.
Спряха зад линейката. Наоколо се въртяха доста униформени, както и малка група цивилни служители, които се канеха да вдигнат трупа. Глицки и Харди приближиха, Глицки кимна на двамата, които тикаха носилката и вдигна чаршафа.
Видяха мъж по джинси и яке.
— Ей, Ейб.
Глицки кимна и представи Харди на Лание.
— Някакъв проблем ли има? — попита той и погледна часовника си. — След шест часа трупът все още е тук?
Лание сви рамене.
— Тукашните полицаи реагират светкавично.
— Как така дойде ти? Нали работиш само през деня?