Лание наведе глава.
— Почувствах се гузен. Миналата седмица играх много голф и останаха куп неща за довършване. Реших да не си ходя, докато не приключа с документите. Обадиха се и си спомних, че вчера щеше да идваш тук. Ей, чу ли за онзи надут тип, скапанякът със…
— Не сега, Лание. Какво е станало тук?
— Дълга, тежка нощ — отвърна Лание. — Да разпитваш тези хора е все едно да им вадиш зъби.
Глицки кимна към носилката.
— Нощта на този е била по-тежка, струва ми се.
Марсел изгледа Харди и попита:
— Е, защо е посещението?
Глицки обясни.
— Затова му се обадих — кимна Лание. — Знаех, че е идвал тук и реших, че може да има някаква връзка.
— Не знаех, че си се срещал с Бейкър — учуди се Харди.
— Понякога сервирам изненади. Гледах си работата, това е всичко.
— Трябвало е да го прибереш — отбеляза Лание. — Имам предвид Бейкър.
Глицки почеса началото на белега си под долната устна.
— Бих го направил, само дето трябваше да има в какво да го обвиня.
— Идва ми наум думата „убийство“ — подхвърли Харди.
Глицки го погледна и продължи да говори на Лание:
— Откъде знаеш, че Бейкър е убил този тук? Как се казва, между другото?
Лание погледна малкия си бял бележник със спирала в горния край.
— Джаксън Джеферсън Грант, по прякор Дидо. Чудя се защо майка му е пропуснала Линкълн. — Сбърчи вежди за миг и се сети: — Сигурно така се казва брат му… Линкълн Вашингтон Рузвелт Грант.
Глицки въздъхна съчувствено.
— Може ли да се върнем на въпроса защо, според теб, Бейкър е пречукал Грант?
Лание мушна ръце в джобовете си и обясни на Харди, че напоследък Глицки е станал сухар, без никакво чувство за хумор. След това заговори по същество:
— Бейкър е излязъл преди два дни от кошарата и веднага се е сдърпал заради боята на онази къща. — Посочи я. — Ето там. Караницата е продължила и на следващия ден, а снощи Бейкър го е шамаросал пред очите на петдесетина души, които сами дойдоха да ни го кажат. Пак снощи, пет минути преди да го застрелят, Дидо чупи прозореца на Бейкър. Предполагам, че Бейкър се е събудил от шума, решил е, че му е дошло до гуша, видял му е сметката и е духнал.
— Видял ли го е някой?
— Кога?
— Когато е стрелял. Някой видял ли е как Бейкър стреля по този тип?
Лание погледна към небето.
— Стреляно е от тъмното. Хората са видели Бейкър минута-две след това. За мен е достатъчно.
— Да, достатъчно е — каза Глицки саркастично.
— Този тип е гад, Ейб. Излиза от затвора преди три дни и пречуква двама души.
— Трима — обади се Харди. — Този тук, Максин и Ръсти.
Глицки почувства, че губи търпение.
— Не сме сигурни за Ръсти. Дори не знаем дали наистина е мъртъв или не. Не можем да докажем, че той е убил Максин, не сме сигурни, че той е пречукал този тук, не сме сигурни и че иска да пречука теб, Диз.
— Дидо е негово дело — обади се Лание. — Можеш да не се съмняваш.
Харди поклати глава.
— Ейб, странно е… Аз знам всичко това, а ти не.
— Напоследък Ейб е в лошо настроение — отбеляза Лание. — Това влияе на преценките му.
Тръгнаха към къщата на Бейкър.
— Намерихте ли оръжието? — попита Глицки.
— Не. Какъв е проблемът?
— Проблемът е, че по традиция трябва да бъде намерено нещо, което свързва убиеца с убийството.
Лание и Харди се спогледаха.
— Слушай, Ейб, ако искаш цялата работа да тръгне в друга посока, ще ти отстъпя случая. След като обаче няма извънреден труд и разноски, ще получат точно толкова, колкото плащат. Бейкър е кучи син и няма спор по въпроса. След като е пречукал Дидо, е отмъкнал колата на Мама и се е чупил, а аз имам предостатъчно основания да го прибера. Прав ли съм?
Глицки спря и огледа изподрасканите стени, закованите с дъски прозорци, осеяната с изпочупени стъкла площадка. Реши, че не бива да смесва случилото се на баржата на Ръсти Ингреъм със свадата между Луис Бейкър и покойния Дидо Грант.
— Прав си — каза той.
— И още как! — извика Лание.
След като бе дошъл на това място, Глицки реши, че си струва да направи опит да разбере кога се е прибрал Луис Бейкър в сряда вечерта. Да провери всичко. Може би наистина бяха прави. Може би наистина бе престанал да мисли като ченге.
Чужда територия. Луис Бейкър се чувстваше неспокоен.
Не беше спал много. Когато се качи в колата, знаеше къде отива. Към „Филмор“. Там никой нямаше да забележи един негър, да не говорим да го запомни или да го познава по име.
Беше спрял зад баптистката църква и бе оставил двигателя да работи, за да се топли, докато се покажеше слънцето. Не можеше да паркира на улицата. Ченгетата не се заглеждаха по номерата без причина, но при неговия късмет напоследък… нямаше да им връчва никакви официални покани. Щеше да поседи в колата на това място, а след като се покажеше слънцето, щеше да я зареже.