Беше гладен, но най-напред трябваше да намери някакво средство за защита — нож, пистолет, каквото и да е. Най-добре пистолет. Нямаше да им се остави да го пипнат, без да се съпротивлява. Твърде дълго бе чакал, за да излезе и нямаше намерение да се връща. Щеше да вземе някой със себе си или да си пръсне главата първи. Защото онова, в кошарата, не беше живот. Не бе и оцеляване. Беше прекарване на времето.
Сега, когато знаеше със сигурност, че са по петите му, нещата бяха ясни. Всичко бе както преди. Когато онзи, цветнокожият, дойде вчера в квартала, при него, за да поговорят, това беше само подгряване.
Чувал бе за тези неща в затвора — как постъпват. Най-напред идват, за да те извадят от равновесие. След това те натикват обратно, веднага щом измислят за какво.
Сега, след като Дидо беше мъртъв, вече нямаше никакви съмнения. Каквото им трябваше им бе дадено в ръцете. Все едно. Това, за което си бяха говорили с надзирателя… за правия път, отиде по дяволите още на автобусната спирка. Ингреъм…
Слънцето се бе издигнало достатъчно високо. По-добре да тръгва.
Физиономията на Ингреъм се появи в главата му — надменна, ухилена, сякаш му казваше „ти няма да се усмихваш повече“. Затвори вратата на колата тихо и тръгна покрай оградата към тухлената църква. Позволи си да се усмихне. Кой беше мъртвец? Не той. Смей се, прокуроре!
Но пък другият, Харди, все още беше жив, нали? А той, Луис Бейкър, отново бе принуден да бяга, този път заради смъртта на Дидо, на Ингреъм, на който и да било друг. Не се съмняваше. Беше затънал и с двата крака.
Физиономията на Харди изтласка тази на Ингреъм. Харди, все още жив, се наслаждаваше на свободата си. Справедливо ли бе това? Правосъдие ли беше?
Знаеше, че няма да види по-добро правосъдие. Тръгна по улица „Филмор“ с ръце в джобовете.
Там имаше един магазин, на ъгъла, в който продаваха оръжия. Пистолет щеше да свърши работа. Разбира се, не можеше да го купи, но пък да открадне не беше проблем за Луис Бейкър.
Бяха в колата и се връщаха към къщата на Франи. Глицки покани Харди на барбекю у тях на следващия ден и това щеше да е първата им подобна среща от много години.
По пътя Глицки му разказа, че Мама имала тежък махмурлук и изглежда не разбрала повечето от въпросите, които ѝ задавал за Луис Бейкър. Все пак казала достатъчно, за да е ясно, че Бейкър може да бъде сред заподозрените за сряда вечерта. Прибрал се в къщата малко след като се стъмнило, не била сигурна за часа, но това означаваше поне осем. Бил е освободен от „Сан Куентин“ в два следобед, а оттам до Сан Франциско бе по-малко от час с автобус. Казал ѝ, че ще се отбие до града, за да свърши някаква работа.
— Каква работа може да е имал в града, госпожо — попитал Глицки, — след като е бил затворен цели девет години?
Тя не знаела отговора на този въпрос.
Харди бе убеден, че го знае и не се поколеба да го заяви пред Глицки, докато бяха в колата.
— Знаеш ли — каза Ейб, присвил очи от сутрешното слънце, когато свиха на изток. — Не че упорито отказвам да повярвам, че Бейкър е убил всички тези хора, но задачата ми е да намеря факти, които го доказват. Има разлика, нали?
— Моята задача пък е да остана жив, а и двамата знаем много добре, че този тип е убиец. Можеш да се съгласиш, че е убил поне един от тримата.
— Може би.
— Хайде, Ейб, не разбираш ли за какво става дума?
Глицки стисна кормилото.
— Диз, разбирам, че става дума за „типичния заподозрян“. Това е обикновено чернокож бивш затворник, знаем, че почти всички стават рецидивисти, той няма семейство и…
— О, спести ми го.
Глицки вдигна ръка.
— Не казвам, че го съжалявам. Търся факти, това е. Той е боклук, съгласен съм. Няма работа, няма шанс да си намери. Не може да не кривне от правия път, защото така е свикнал, това е единственото, което умее да прави. Все пак, не бива да му се приписват всички убийства, които са извършени недалеч от него.
— Добре, ако следващият убит се случи да съм аз, направи ми услуга и го остави на мира.
Отново свиха на запад и излязоха от магистралата.
— Диз, ако съпругът на Максин не беше такъв чудесен кандидат заподозрян, щях да отделя по-голямо внимание на Бейкър. Дори не мога да установя дали Бейкър е бил на баржата.
— А съпругът бил ли е?
— Още не знам.
— Много убедително. Следващият ход е да разпиташ Хектор Медина.