— Кой е Хектор Медина?
Харди му разказа за Медина и Ингреъм, за срещата си с него. Глицки се замисли. Зави по „Дивисадеро“ и поклати глава.
— Връщаш се към основните неща. Тъкмо това е проблемът ми с Бейкър.
Харди знаеше какво ще последва.
— Трупът на Ръсти Ингреъм. Къде е? Минали са само два дни. Три. Може чисто и просто да е избягал. Дори още не е обявен за изчезнал. Мисля, че Уиър е застрелял Максин, решил е, че Ръсти е мъртъв и си е тръгнал… Сега може би се крие някъде…
— Тогава защо не ми се обади? Имахме уговорка, нали ти казах? Заради нея отидох там.
— Провери ли съобщенията по телефона?
— Да, няколко пъти. Последният беше след като се чух с теб тази сутрин.
— Да… тук си прав, признавам. Би трябвало да ти се обади.
— Благодаря.
— Защо обаче няма труп? Претърсихме целия канал.
— Може да е отнесен в залива. Проверихте ли тази възможност?
— Дори не знам как да го направя. Ресурсите ни, особено напоследък, са силно ограничени. Видя ли след колко време откараха Дидо в моргата? Както и да е, течението в канала не ми се струва достатъчно силно. Снощи бях там, видях го.
— А ако ти покажа, че е достатъчно силно?
— Тогава твърдението ти за Ръсти Ингреъм ще звучи по-убедително. Ще мога да се заема с проблема официално. Така или иначе, Лание е твърдо убеден, че Бейкър трябва да бъде прибран.
Спряха пред къщата на Франи.
— Все още се безпокоя за едно — каза Харди.
— Какво?
— Луис продължава да е на свобода. Мисля, че през последните три дни е пречукал всички, които е искал да види мъртви, освен един особен глупак. — Тресна вратата, наведе се към прозореца и добави: — Мен.
11
Харди лежеше на одеялото и гледаше ясното синьо небе, опрял глава в скута на Франи. Една приятелка, Синди някоя си, току-що бе изпяла песен на стария Джексън Браун, в която се казваше, че трябвало да събереш мъката и да я оставиш на тротоара, за да я прибере боклукчията…
— Ще ми се — каза Харди.
— О, престани! — възкликна Франи и го тупна по главата. — Колко дни като този прекарваме, че да си позволяваш да ги разваляш? Беше страхотно, Синди, нищо че Дизмъс се цупи.
— Ей, песента ми хареса — оправда се Харди и се надигна. С кобура под мишницата се чувстваше като абсолютен глупак, но нямаше намерение да се появява на публични места, като парка „Голдън Гейт“, и да рискува да се натъкне на…
Така че въпреки топлия ден, върху ризата си беше сложил старото синьо и бяло яке на покойния ѝ съпруг.
— Само това трябва да прави човек с неприятностите си — обади се Синди. — Да ги пусне да си вървят. Каквото има да става, да става.
Утешително, колкото и оригинално.
— Не би трябвало да се чувстваме чак толкова зле — заяви Франи. — Виж къде сме в момента.
Бяха в Шекспировата градина в парка и лежаха върху одеяло, сега осеяно с остатъците от обяда, който Синди бе донесла за Франи. Имаше много приятели, които непрекъснато правеха приятни неща за нея. Харди знаеше, че тя е такъв човек. Той и Синди бяха изпили по няколко глътки „Кианти“ от сламена бутилка, но Франи не се отказа от безалкохолната диета, която спазваше заради бременността си. Лек бриз поклащаше върховете на дърветата.
Синди засвири някакви акорди на китарата си. Харди смяташе, че Синди е хубава. Приятна. Но не беше Франи. Не беше дори бледо подобие. Повечето от хората на възрастта на Франи му се струваха много по-млади от него самия, което, разбира се, беше самата истина, но с нея никога не се замисляше за това. Синди, с малкото си вирнато носле и китарата изглеждаше по-близо до годините на тийнейджърите, които играеха с едно фризби в другия край на поляната, а не на двайсет и пет годишна жена.
Харди отново отпусна глава в скута на Франи и каза:
— Права си. Виж къде сме.
Синди засвири нова песен и Харди затвори очи сънливо. Почувства ръката на Франи върху гърдите си, върху емблемата на якето. Може би си мислеше за Еди. Прогони мисълта от ума си. Той беше тук и Синди бе права. По дяволите оригиналността. Que sera sera. Но това за него означаваше нещо друго. Несъмнено Синди… а може би и Франи… си мислеха, че Джексън Браун е старец. А какво биха казали, ако „Пейшънс енд Прюдънс“ запееха „Que sera sera“ в Топ туенти? Самият той беше четиригодишен, като се бе появила песента, но я помнеше…
Когато отвори очи, Синди я нямаше. Хлапаците вече не играеха фризби. Вятърът бе утихнал.
— Здрасти! — усмихна му се Франи.
— Спах ли?
— Около час.
— Къде е Синди?
— Тръгна си. Поръча да ти кажа довиждане. — Мушна ръце под тила му и повдигна главата му. — Искаш ли да станеш? Схванах се.