Харди ритна с пета бетона.
— Не. Вятърът или минаваща лодка могат да променят посоката. Трябва да плува, но не на повърхността.
— Аха! — възкликна Пико и скочи на пода.
— Какво? — попита Харди.
Пико протегна ръка зад вратата и откачи един от неопреновите костюми, които стояха там за доброволците, които се занимаваха с акулите.
— Най-близкото нещо до човешкото тяло е човешкото тяло. Облечи това и виж накъде ще те отнесе водата.
Как бе възможно нещата да са толкова заплетени? — питаше се Ейб Глицки, докато караше по магистралата покрай парка „Кендълстик“, извън града и извън юрисдикцията си, за да поговори с един бивш полицай, чиято връзка със случая беше незначителна. Поклати глава. Фло беше права — влагаше прекалено много старание. Искаше да обърне всички подмолни камъни, за да е напълно сигурен, че няма да обвини не когото трябва.
Един от първите му случаи беше Харун Палави, вносител на килими от Иран, дошъл в страната преди седем месеца. Беше убил жена си и роднините ѝ, с които живееха заедно. Съседите ги бяха слушали как си крещят със седмици. Глицки бе разпитал Харун и се бе оказало, че той няма алиби — твърдеше, че е работел сам в склада си. Нямаше други вероятни извършители. Отпечатъците от пръстите на Харун бяха открити навсякъде по оръжието на убийството и той се бе опитал да обясни факта с това, че когато влязъл, взел захвърления край трупа на жена му пистолет. Бил уплашен. Помислил, че убиецът все още е наблизо.
Глицки бе арестувал Харун. От някаква съседка, също иранка, разбрал, че жена му ѝ се оплаквала от живота си в Америка и искала да се прибере у дома. Харун тормозел нея и родителите ѝ. Тогава Глицки бе сметнал, че е опявала на мъжа си и в един момент той не е издържал. Нямаше представа що за хора са иранците, но знаеше, че са отмъстителни, око за око, и че животът няма голяма стойност за тях. Освен това Харун не се бе постарал да научи английски както трябва.
Бяха осъдили търговеца на килими на петнайсет години затвор, плюс още две за пистолета, за убийство в състояние на афект, от които той бе излежал три дни — тогава го намериха на пода на килията му с пукнат череп и счупен врат. Беше се хвърлил върху бетона с главата надолу от втория ред нарове. Глицки смяташе, че това е ефективен начин да сложиш край на живота си, макар че не всички имаха куража или въображението да прибегнат до него.
Това щеше да е краят на случая, ако след два месеца още една иранка от същия район не бе намерена мъртва и не се бе оказало, че съдружникът на Харун, Реви Манис, не можел да понася жените да му отказват. При разпита бе станало ясно, че съпругата на Харун била заплашила да каже на мъжа си за опитите му и той я убил, за да не пострада репутацията му и да не загуби бизнеса си. Тъй като родителите ѝ също били там, наложило се да премахне и тях.
Това бе най-тежкият момент от кариерата на Глицки като полицай, защото той си даваше сметка, че предразсъдъците му са убили невинен човек. Не искаше нещо подобно да се случи пак…
Сви по разклона към Сан Бруно и се върна назад, за да потърси адреса. Кварталът беше индустриален, предимно лека промишленост, вклинен между Ел Камино Реал и магистралата.
Не искаше да прави прибързани заключения за убиеца на Максин — все още имаше притеснения — и трябваше да дойде дотук, защото лабораторията не бе готова с изследванията, а Харди бе споменал за възможната връзка между Хектор Медина и Ръсти Ингреъм. Струваше му се пресилено. Имаше жертва на убийство и, ако се съдеше по статистиките — най-добрият възможен заподозрян, отхвърленият съпруг. Ако някога напишеше книга за убийствата, щеше да започне с главата за семействата. Останалата част нямаше да е много дебела.
От лабораторията обаче още не бяха дали резултатите от баржата на Ингреъм, така че засега не беше възможно да докаже присъствието на Рей Уиъртам. Бе доста сигурен, че ще го докаже, а след това просто щеше да отиде при Рей да го арестува. Делото едва ли щеше да е съвсем леко, но повече от това не би могло да се желае.
За Ръсти Ингреъм Ейб Глицки искаше да вярва, че се крие някъде от ревнивия съпруг. Не можеше обаче да не признае, че и Харди имаше право — Ръсти би трябвало да му се обади. Разбира се, докато не откриеха тялото му или не установяха някаква убедителна причина за изчезването му, Ръсти официално оставаше жив и — а това беше по-важно — не можеше да се смята за жертва на убийство. Следователно не влизаше в задълженията на Глицки. Животът и без това бе предостатъчно сложен.