На Харди му се прииска да ѝ каже, че не само може, а е и по-добре, че в края на краищата, една година звучи даже оптимистично. Изкушаваше се да ѝ припомни, че синът им не бе преживял дори толкова, но се въздържа. Джейн нямаше нужда от напомняне.
— Права си — каза вместо това. — Не може да се живее с тази мисъл.
— Дизмъс, добре ли си? — попита тя. — Забавляваш ли се достатъчно?
— Вилнея из целия град. Просто предпочитам да го правя с теб. — Даде си сметка, че се държи глупаво. — Слушай, съжалявам. Три часа е и ти ми казваш, че няма да си дойдеш още една седмица. Малко съм объркан, това е. Нещо като вюжаде.
— Вюжаде ли?
— Аха. Обратното на дежавю. Чувството, че никога преди не си бил на някое място.
Джейн се засмя.
— Добре, нищо ти няма.
— Нищо ми няма.
— Обичам те — каза тя.
— Може би като си дойдеш, ще поговорим за бъдещето.
Пауза, съвсем кратка. Или беше поради дългото разстояние?
— Възможно е — отвърна Джейн.
Франк Батист вече не беше сигурен, че е доволен от това, че бе станал лейтенант. Получаваше повече пари и нямаше нищо против това, но седенето в кабинета по цял ден, за да препраща заповеди надолу и доклади нагоре, го изтощаваше сериозно.
Някога хората убивали приносителя на лоши новини и той започваше да разбира защо. Може би така новините биха си отишли или поне не би било необходимо да се мисли за тях.
Просто не беше в състояние да стои в този кабинет и да се крие по цял ден. Насили се да стане от стола и да отвори вратата. Гърбът започваше да го боли.
Отдел „Убийства“ бе заприличал на съблекалня на провинциален голф клуб. По бюрата бяха подпрени няколко чувала със стикове.
Тръгна през помещението. Кимаше на момчетата и вместо съчувствие за несгодите си, получаваше презрение. По дяволите, не беше негова вината! Винаги беше на тяхна страна. Може би трябваше да си подаде оставката и да натовари някой друг да се занимава с тази гадост. Но какво би постигнал така? На мястото му щеше да дойде човек без капка съчувствие към момчетата.
Защо градските власти, които някога се справяха с всичко, не знаят какво правят? — мислеше той. И това никъде не личеше така ясно, както в отдел „Убийства“. Тези четиринайсет души — звучеше смешно, но беше самата истина — бяха най-солидният ударен корпус срещу най-лошите престъпници в града. Никой не можеше да постъпи в отдела, ако преди това не е прекарал поне десет години на сериозна полицейска работа, ако няма гордост и една особена смесица от инстинкт на убиец, упоритост и ум. Тези мъже бяха елитът и ако някой се осмелеше да подкопае духа им, щеше да си има сериозни проблеми.
Миналата седмица обаче, за първи път от седем години, бяха предявени обвинения към двама от хората му. Преди седмица двамата офицери — Кларънс Рейнс и Марио Валенти — бяха отишли да арестуват един от изпълнителните директори на телефонната компания, Фред Тредуел, който бе убил бившия си любовник и неговия нов приятел. Тредуел бе оказал съпротива при ареста — изритал прозореца на втория етаж на апартамента си, срязал си главата, докато се измъквал през него, паднал на улицата долу, счупил си глезена и си пукнал черепа, защото се ударил в кофите за боклук. След това пеша се довлякъл до адвоката си.
Адвокатът веднага свикал пресконференция — защото Тредуел и двамата убити били хомосексуалисти — показал горкия Фреди със синините му и обвинил полицията в излишна бруталност.
Изведнъж се бе оказало, че Валенти и Рейнс, двама от най-добрите, с великолепни служебни характеристики, не са били в състояние да овладеят предразсъдъците си към обратните (вероятно в резултат на собствения си латентен хомосексуализъм), пребили са Фред почти до смърт и са го захвърлили на улицата зад дома му.
Някой бе взел налудничавата история на Тредуел (или благородния гняв на хомосексуалната общност) достатъчно на сериозно, за да започне официално разследване.
И сякаш това не беше достатъчно, ами и горе-долу по същото време обявиха поредното съкращаване на бюджета. Влизаше в сила незабавно, без никакви отлагания за довършване на „рутинни задачи“, което означаваше писане на доклади и връчване на призовки.
Голяма част от разследванията за убийство сега бяха класифицирани като НЗХ или „няма замесени хора“, което меко казано означаваше, че извършителите и свидетелите са в най-добрия случай дребни престъпници.
Те не обичаха полицаите и бе трудно да ги откриеш в нормалното работно време. Връчването на призовките трябваше да става рано призори или късно вечер, а ченгетата, които търсеха свидетелите, работеха извънредно, защото знаеха, че само така ще могат да свършат каквото се иска от тях. Сега градът беше решил, че вече няма да плаща за това.