Сега положението беше доста по-различно от някога, преди да влезе в затвора. Всички заложни къщи имаха решетки на прозорците. Проводниците на алармените системи се виждаха и с невъоръжено око и макар и да умееше да си служи с шперцове, всъщност не беше специалист по тази част. Нововъведенията го караха да бъде предпазлив.
Истината обаче бе, че имаше нужда от пари и от оръжие. Нямаше да се остави да го приберат отново, дори и само за разпит. Ако се опитаха да го ликвидират, щеше да вземе неколцина от тях със себе си. Мислеше за надзирателите, за Ингреъм, за Харди… за всички, които му бяха погаждали мръсни номера. Може би дори щеше да е забавно да стреля по тях, да се освободи от гнева си. Бързо и лесно. И без това не му се очертаваше кой знае какъв живот на свобода.
Магазинът беше малък, за напитки. Наблюдавал го бе в продължение на два часа — неголям, постоянен поток клиенти. Преди да отвори, витрините бяха защитени с решетки, но те сега бяха нагънати като акордеон в двата края.
Луис влезе в полутъмния магазин от огряната слънчева улица. Беше доста сигурен, докато стоеше отвън, но сега, когато беше вътре, вече не се съмняваше. Мястото бе такова. Бял човек, който държи магазин в такъв квартал, би трябвало да има пистолет под тезгяха, но все пак е рисковано да се обзаложиш. Щом обаче видя календара на Националната оръжейна лига над хладилните шкафове, беше готов да извади всичките си пари.
Влезе и видя, че тезгяхът е дълъг около пет метра и е вдясно, покрай стената. Човекът зад него беше на около петдесет и пет. Седеше на стол зад касовия апарат и Луис му кимна приятелски. Беше изчакал магазинът да остане празен, но не бе направил и крачка навътре, когато отпред спря полицейска кола и от нея слезе ченге със синя униформа.
По дяволите!
Луис отиде в левия заден ъгъл на магазина. Трябваше му нещо дълго и сравнително тежко. Ченгето отвори един от хладилните шкафове и заоглежда газираните напитки.
Не ти трябва да започваш с ченгето, особено когато партньорът му чака отвън. Ако беше само един, може би щеше да успее да го издебне отзад и да го свали на земята, но не и този тук — собственикът вероятно щеше да го застреля, а ако не той, партньорът.
Луис продължи да оглежда рафтовете, сякаш търсеше нещо, и си мислеше, хайде, хайде, хайде… Най-накрая полицаят взе бутилка „Севън ъп“ или каквото там пият полицаите и отиде до тезгяха.
Трябваше да се забави още минута-две, но не повече, за да не предизвика подозрения. Бръкна в джоба си и се престори, че си брои парите. Беше добра идея да покаже, че има пари. Трябваше да ги преброи, за да види дали ще му стигнат да купи каквото иска.
Чу, че касовият апарат издрънча. Добре, време е. Протегна ръка най-горе и взе бутилка „Галиано“. Сякаш беше направена специално за такива работи.
Само че ченгетата все още бяха там, в колата пред магазина. Луис погледна натам и отбеляза:
— Много блести навън.
Собственикът се обърна нататък и леко примижа. Ченгето откъм магазина вдигна кутията към устата си. В другия край на тезгяха Луис видя слънчеви очила. Хайде, карай, мислеше си. Карай!
Човекът зад тезгяха бе взел бутилката и вече набираше цената. Луис си сложи чифт слънчеви очила и се заоглежда в огледалото над щанда. Ченгето говореше нещо на партньора си и двамата се смееха. Разкарайте се, по дяволите. Чупката.
— Това ли е всичко? — попита собственикът.
Луис се приближи, без да сваля очилата. Колата отвън избръмча, включи на скорост. Той се усмихна.
— Ще взема и очилата.
Мъжът бе сложил бутилката в книжен плик, а Луис хвърли пред него няколко банкноти.
Онзи се наведе, за да ги вземе и каза:
— Струва ми се, че не са д…
Не успя да продължи, защото Луис замахна и го удари по лявото ухо. Прескочи тезгяха още преди собственикът да се свлече на пода. На пирон отдолу висеше револвер с къса цев. До него имаше и кутийка патрони. Луис мушна оръжието и патроните в джоба на панталоните си, удари касовия апарат, за да се отвори и взе всичките банкноти. Вдигна преградата и под нея намери две по сто и пет по петдесет. После подритна с крак главата на падналия. Нямаше да се свести през следващите трийсет секунди, което беше повече от достатъчно. Прескочи отново тезгяха, отиде до вратата и се огледа в двете посоки. На петдесет метра нямаше никой, така че излезе, с ръце в джобовете и тръгна вдясно. На ъгъла сви и се отправи към „Филмор“ и колата на Мама.
След като се канеха да го заковат за две убийства, този жалък обир на магазин нямаше да окаже голямо влияние върху присъдата, а той подобряваше възможностите му, което е най-важното условие, за да оцелееш — малка преднина. Това и да знаеш на кого да видиш сметката най-напред.