— Шегуваш ли се? — извика Ейб Глицки. — Шегуваш ли се!?
Техникът, млад филипинец, може би на двайсет и шест, сякаш се засрами.
— Такива са заповедите, сър.
Ейб вдигна ръка и се хвана за челото. Отстъпи назад, обърна се, опита се да проумее и пак се върна при бюрото.
— Слушай, синко, съжалявам. Не искам да си го изкарвам на теб, но разследвам убийство и обикалям целия град, за да събера каквото ми трябва. Докладът на лабораторията е много важен.
— Да, но ни казаха… имаме списък от близо осемдесет предмета от кабинета на шефа, с които трябва да приключим преди всичко останало.
— Преди материалите от разследване за убийство!? Шефът иска да хване онези с птичите лайна преди един убиец! Не мога да повярвам!
— Вярно е, сър — поклати глава момчето.
— Да не би Ригби да смята, че който е направил онази гадост е толкова тъп, че да си остави отпечатъците в кабинета му? Че едно ченге няма да помисли за това?
— Да, сър.
Ейб се опря на бюрото с две ръце. На стената зад момчето имаше плакат — мъж се смее, а отдолу надпис: „Искаш го кога??!!“. До него имаше друг: „Коя част от НЕ, не разбираш?“ Ха, ха.
Изведнъж Ейб отпусна рамене и без да каже дума, се обърна и излезе.
Беше ясно какво трябва да направи. Трябваше да престане да се бори със системата тук. Беше такава, каквато е и човек или ставаше част от нея, или не. Самият той беше част от нея дълго време. Бе пожертвал съботата си, за да си свърши работата както трябва. Защото беше съвестен. Би могъл да изтърпи, че нямаше да получи и цент за това допълнително време. Би могъл да изтърпи повърхностното отношение на Лание към Луис Бейкър. Би могъл дори да изтърпи отказа на лабораторията да работи извънредно и да изчака резултатите до понеделник.
В никакъв случай обаче нямаше да търпи шефът да нарежда на лабораторията да се занимава с двама шегаджии, пуснали в кабинета му кокошки, преди всичко останало.
Глицки влезе в кабинета си и извади заявлението до полицията в Лос Анджелис. Подписа го, мушна го в плик и го адресира. На излизане го пусна в пощенската кутия край служебния вход.
Отпуснат във водата, неподвижен, оставил се на течението да го влачи накъдето си ще, Харди си помисли, че ще изчака докато свършат двете бутилки въздух — около четирийсет и пет минути — и след това ще види къде е попаднал.
Не искаше да се прибира у дома си, не искаше и да злоупотребява с гостоприемството на Франи (това ли беше истинската причина?) — затова взе един неопренов костюм от Пико, взе под наем акваланг, купи водолазна маска и скочи във водата край баржата на Ингреъм малко след шест часа, когато отливът вече започваше. Течението все още беше слабо, но го придвижваше и той смяташе, че ще се засили още повече.
Ако Ръсти е бил в леглото, когато е бил застрелян, мислеше си, логично е да се приеме, че не е имал много дрехи, които да натежат, така че се е носил под самата повърхност. Като него в момента.
Още в самото начало водата го понесе към залива, което потвърждаваше предположението му за това, което се бе случило с Ръсти. В началото бе смятал, че съществува възможност край баржата да се е образувал някакъв водовъртеж, който да е носил трупа в кръг, но бе доплувал до мястото, където се смяташе, че Ръсти е паднал и се бе оставил на течението. След два фалстарта, при които водата го блъскаше в баржата, най-накрая се бе оказал почти в средата на канала.
Видимостта беше много малка, въпреки водолазната маска — не повече от метър. Под водата чуваше единствено дишането си. Беше с ръкавици и неопренови чорапи без плавници. Каналът Чайна Бейсън беше рядко използван воден път, но той все пак се ослушваше за шум от двигатели — не му се искаше да го блъсне някоя лодка, отправила се към кейовете.
Иначе беше изцяло потопен във водата — изолиран, затоплен, невидим и сигурен в безопасността на начинанието си. Донякъде всичко това му напомняше за нощните скокове с парашут — не му се искаше да си спомня колко пъти бе скачал. За първи път от четири дни престана да мисли за Луис Бейкър.
Не беше в състояние обаче да забрави ръцете на Франи, които го прегръщаха в парка. Виждаше как очите ѝ се вглеждат в неговите, как усмивката ѝ прониква отвъд страховете и отбраната му. Усещаше как тялото ѝ се притиска към неговото, пълните гърди, коремът — вече не малко момиченце, не по-малката сестра на някого… а зряла жена в разцвета си, очакваща своето бебе.
Харди си спомни, нямаше как да не си спомни, времето с Джейн, когато тя беше бременна с Майкъл. Началото, когато свиваха гнездото си. Промените в къщата, боядисването на бебешката стая, новите неща, които му се струваха толкова невъзможни — малките дрешки, дрънкалките, какво ли още не.