Застави се да не мисли затова. Когато Майкъл умря, имаше чувството, че животът му също е свършил. Джейн също. Дори и сега не беше сигурен дали се е отърсил напълно. Опитваше се да не мисли за него, за времето с Джейн, казваше си, че вече никога няма да позволи да му се случи подобно нещо. Някои неща служеха за урок — не му беше писано да бъде баща. Надеждата се бе вкоренила в него твърде дълбоко и нещата придобиваха значение, което дори добре отработеният му цинизъм не би могъл да отрече… А бебето на Франи дори не беше негово.
Ами Джейн? Джейн бе преживяла всичко това с него, бе се върнала при него, най-накрая, за да погледне през тъмния тунел, който той бе издълбал, за да могат да видят поне малко светлина в другия край, за да си дадат сметка, че не всичко в живота е черно. Имаше любов. Секс. Нещо повече от секс. Беше живял без това достатъчно дълго, за да го осъзнае. Тогава… наречи го любов, Диз. Кажи на Джейн, че я обичаш. Чувстваш го като любов.
Но… трябва да признаеш, че не е както преди. Вече ги няма кънтящите камбани, разтуптяното от щастие сърце, неспособността да говориш.
Какво искаш тогава? Бъди реалист, Диз. Това е нещо ново, което обаче липсва, когато си с Джейн. Как бихте могли, след като сте загубили детето си, след развода, след нейния втори брак?
Бъди честен. С Джейн сте преживели хубави моменти, но тя вече има свой собствен живот и не се нуждае от теб така, както може би се нуждае Франи.
Но без обещания, нали? От време на време се бе опитвал да говори за бъдещето, но Джейн все не беше готова. Никога…
Прогони тези мисли. Водата започна да става по-бистра. Протегна ръка напред и установи, че вече вижда дланта си. В периферното му зрение се мярна сянка — може би някаква риба.
Показа се на повърхността и видя, че е на петдесетина метра от края на канала. Погледна часовника си — бяха минали само двайсет и две минути, а отливът дори не бе достигнал пълната си сила. Последните лъчи на слънцето осветяваха върховете на небостъргачите, но каналът и бреговете му бяха в сянка. Отправи се към брега с усещането, че е постигнал нещо.
12
Мани Губиша бе повикал маникюриста в кабинета си. Той беше сложил сгъваемата си масичка вдясно от бюрото, а върху нея имаше малка възглавничка и кърпа, за да подпре ръката му, няколко шишенца с лосиони, пили и ножици. Мани изобщо не го поглеждаше. Седеше отпуснат назад, със затворени очи, а масивното бюро го делеше от Фред Тредуел.
През прозореца зад главата му се виждаше все още светлото небе. Макар и да бе събота, Мани Губиша бе в пълното си адвокатско величие — сакото на скъпия му костюм висеше на дървена закачалка вляво зад гърба му, той беше по светлосиня ръчно изработена риза, с монограм на джобчето, лилави тиранти и същата на цвят вратовръзка. Ръкавите му бяха разкопчани и навити нагоре, заради маникюра, а копчетата бяха сложени на няколко сантиметра едно от друго върху масата и се пулеха към Тредуел като пиян булдог.
— Общо взето — каза Губиша, — мисля, че си струва рискът. Не можем да оставим това без последствия.
Тредуел все още беше в шок и тъгуваше. След като Хектор Медина си бе тръгнал предната вечер, той бе изплакал очите си от мъка, а после си бе уговорил срещата с Губиша, за да обсъдят стратегията си. Сутринта бе уредил погребението на Попи и го бе оставил при ветеринаря. Това бе най-дългият, най-тъжният ден в живота му.
— Няма ли начин да го убия? — въздъхна Тредуел. — Предпочитам да го убия, пред каквото и да било друго.
Губиша поклати глава.
— Фред, опитвам се да те отърва от обвинение в убийство на двама души. Не мисля, че е разумно точно сега да убиваш някой друг.
— Все ми е едно.
Адвокатът погледна маникюриста, който продължаваше да работи.
— Знам, че ти е тежко. Това е естествено. — Започна да си играе с едно от копчетата. — Моята работа обаче е да не допусна да влезеш в затвора. Аз първи ще призная, че постъпката е зверска. Човек просто не проумява как е възможно. Досега не бях чувал подобно нещо и просто не мога да повярвам, че полицията е проявила такава глупост.
— Той не беше от полицията. Струва ми се, че не беше.
Губиша махна с дясната си ръка пренебрежително.
— Разбира се, че е бил. Явил се е от тяхно име и не е важно дали е било официално, или не. Струва ми се, че това е заплаха за живота ти!
— Но той уби Попи!
— Да, знам. Ужасно е, наистина, но, Фред, мисля, че трябва да се занимаваме преди всичко с въпроса как да отговорим на тази заплаха срещу теб.