Тредуел се наклони напред, седнал върху лъскавото канапе.
— Искам да го накажа.
— Разбира се, че искаш. И това е правилният подход. Предлагам да продължим с първоначалната си стратегия. В известен смисъл нашата позиция е по-силна, тъй като този Медина наистина е идвал у дома ти и е убил кученцето, докато за другите обвинения… е, знаеш, че доказателствата ни са доста слаби.
— Но глезенът ми е счупен! Това не е ли истина?
Губиша се усмихна топло, като крастава жаба.
— Да, и ние знаем как се е случило в действителност, нали? Не съм сигурен, че трябва да навлизаме в това.
Тредуел се облегна и качи гипсирания си крак върху канапето. Навън се бе стъмнило, сякаш изведнъж. Маникюристът приключи с дясната ръка на Губиша, взе масичката с нещата си и се премести от другата страна на стола му. Адвокатът завъртя копчето на бюрото си и лампите в кабинета засветиха по-силно. След това запали изящната настолна лампа пред себе си и се вгледа с възхищение в резултата от труда на маникюриста.
— Много хубаво — отбеляза.
— Медина каза, че този път никой нямало да ми повярва, какво ще кажеш за това?
— Защо ти е да лъжеш? Защо ти е да убиваш любимото си кученце? — Губиша сложи лявата си ръка на масичката и маникюристът започна. — Не. Не забравяй, че нашата сила е обществеността. Хората ще повярват на теб. Ти си жертва на фанатизма на бруталните ченгета, които не търпят различни от тях. Между другото, ако не защитим тезата си максимално убедително, ще те обвинят за двете убийства, които си извършил… — Улови ръката на маникюриста и я стисна. — … Не си чул нищо, нали, Дейвид? — После пак се обърна към Тредуел. — Честно, Фред. Случилото се може да е от голяма полза за нас.
За малко да добави: „Съжалявам, че не го направих аз“.
Когато се върна при колата, Луис Бейкър застана до едно баскетболно игрище, за да погледа как играят хлапаците. Игрището беше между него и колата на Мама. След около час реши, че никой не го наблюдава.
Разбира се, можеше и да греши, но в джоба си стискаше пистолета, така че беше готов да реагира, ако се стигнеше до нещо. Изглеждаше променен. С откраднатите пари си бе купил дрехи по мярка, бе сменил маратонките за ботуши, бе взел яке, слънчеви очила и шапка от изкуствена кожа. Избръсна се в банята на една бензиностанция и след това тръгна към колата.
Знаеше адреса — беше се запечатал в ума му преди девет години. Подкара колата и сви вляво, по „Филмор“, нагоре към Джаксън стрийт, където тогава живееше Харди — а може би и сега беше там. Така или иначе, щеше да го открие съвсем скоро.
Струваше му се странно — нещо неочаквано винаги те принуждаваше да се захванеш с работи, които не си искал. Дори сега, когато Ръсти Ингреъм беше мъртъв, също и Дидо. Излизаш от затвора, имаш намерение да тръгнеш по определен път, само че край теб се случват разни неща и скоро започваш да се носиш по вълните, без изобщо да мислиш за посоката. Ако задуха вятърът, трябва да си глупак да се опитваш да се бориш с него.
Сега пак го търсеха за убийство, както винаги. Това беше лошото — първо търсеха него. Този път още не бе успял да се измирише от затворническия сапун и всичко бе започнало отначало. Добре, така да бъде.
Не се бе получило, както му казваха, че ще се получи, но той и без това не им вярваше. Чудеше се само защо хабят толкова много време, за да убеждават затворниците в една лъжа. Там ги увещаваха, че навън ще е различно. Че имало какви ли не агенции и хора, които щели да им помогнат да тръгнат по правия път. През първата година се пулиш и си казваш, че все нещо трябва да ти говорят… могат да разказват и детски приказки. След като обаче постоиш малко вътре, всичко започва да ти се струва реално. Може, казваш си, наистина пък да има работа там, навън.
Никой обаче от онези, които излизаха и пак се връщаха, не бе успявал да си намери работа. Нормално… кой ще ти наеме бивш затворник, ако вместо него може да намери човек, на когото да има доверие?
В края започваш да вярваш в това, в което искаш да вярваш. Луис Бейкър, на свобода от три дни, вече нямаше нужда от ничии добри намерения. Нямаше как да ги дочака. Сега, когато и без това искаха да го приберат, щеше да направи нещо, така че да се почувства добре.
Спря край бордюра под една улична лампа срещу старата викторианска къща. Светеше само един от предните прозорци — като в къща, в която няма никой.
Луис слезе от колата, мушна ръка в джоба на якето си, където беше пистолетът, качи се по стълбата и позвъни. Пое въздух дълбоко и стисна оръжието.