— Защо казваш това!? — И добави по-спокойно: — Кое те кара да вярваш на тези глупости, синко?
Лейс трябваше да дъвче близо минута, преди да успее да преглътне. Устата му беше пресъхнала и той отпи глътка мляко.
— Дидо го застреляха, а той избяга — промърмори момчето.
— И ти мислиш като полицаите — отбеляза Мама. — Ако бягаш, не значи, че си виновен. Бягаш, за да стоиш настрана, това е всичко. Полицаите най-напред търсят такива като Луис, които едно време може и да са направили нещо лошо. Най-лесно е да обвинят тях.
— Може би.
— Добре, защо му е било на Луис да убива Дидо?
Беше толкова очевидно, че му бе трудно да го каже.
— Иска да пипне дяла, Мамче.
— Мислиш, че Луис е толкова тъп? Че да застреля Дидо и да избяга от дяла, който иска да пипне?
— Ако не е бил той, нямаше да избяга.
Мама поклати глава.
— Дете, дете, дете… Къде живееш? Трябвало е да избяга. Не е имал друг избор.
Лейс продължи да яде. Помисли си, че думите на Мама не са безсмислени. Войната с Дидо не беше свършила, защото Дидо счупи прозореца, но би било глупаво да го убива, особено ако е искал да пипне дяла. Все едно да си напише на челото, че го е направил той.
По-скоро някой се бе възползвал от сбиването между Дидо и Луис, за да се отърве от единия и да накисне другия. И да освободи дяла. Лейс трябваше да помисли върху това.
Харди погали Франи по рамото и се измъкна от леглото. Тя се размърда, преглътна и отново потъна в съня. Той я зави и дръпна косата от лицето ѝ.
През по-голямата част от нощта бяха будни — разговаряха, обичаха се. Като стари приятели в едно отношение, но иначе… Харди бе удивен от случилото се. Сега, под душа, продължаваше да си спомня Франи в леглото, нещата, които правиха втория, третия път. Почувства, че се възбужда отново и пусна студената вода, за да започне деня си, да се върне към истинския си живот.
Истинският живот.
Сложи кафето и се замисли какво е станало с живота му след посещението на Ръсти Ингреъм в бара. Преди това всичко вървеше добре — в някои отношения дори повече от добре. Във всеки случай не беше като полусънното състояние, в което бе изпаднал, преди отново да започне да се вижда с Джейн. Нещата с нея поне бяха постоянни. Работеше в бара, а през свободното си време се занимаваше с това, което му доставяше най-голямо удоволствие.
И тогава… напомняше му въпросите, които понякога хората си задават, когато са на парти: „Какво би направил, ако някой ти каже, че ще умреш след три дни или шест месеца? Какво би променил?“.
Разбира се, „правилният“ отговор беше: „Нищо. Ще правя същото, каквото и сега“.
Е, един човек го бе накарал да повярва, че може да умре съвсем скоро, но той не бе продължил да прави същото, каквото преди. Какво означаваше това? Че нещата, които е правел, не са му доставяли удоволствие? А какво би могъл да каже за нещата, които правеше сега? Ако му оставаше само един ден, с Франи или с Джейн би предпочел да го прекара? Или сам?
При малко повече късмет обаче му оставаше повече от един ден живот и нямаше да се наложи да взема подобно решение.
Слънцето се бе издигнало високо и мъглата бе изчезнала. Харди си помисли, че като се върне в своята къща, когато и да станеше това, щеше да пие кафе навън. При всички случаи щеше да е по-добро от пакетираното еспресо от магазина.
Отиде до пътната врата и взе неделния вестник от стъпалата. Погледна отсреща, към паркираните край бордюра коли и се опита да си представи как е изглеждал предишната вечер — скрит зад една от тях, насочил револвер към гърба на Ейб Глицки. През деня, на слънчева светлина, всичко изглеждаше толкова различно! Наистина ли бе направил онова?
Наистина ли бе правил любов с Франи? Как би изглеждало това на дневна светлина? Разгъна вестника и заглавието на първа страница веднага привлече вниманието му. Хектор Медина отново бе новина. Фред Тредуел го обвиняваше, че е убил кученцето му и че е заплашил да убие и него. Бяха публикувани и две по-малки карета с информация за Медина. В едното се разказваше за обвинението, че е убил задържан преди седем години. Делото приключено. Харди все още беше бивше ченге и бивш прокурор, така че подобни публикации не му бяха безразлични, независимо от подозренията му към удобните за самия него клетви на Медина в невинност. В другото каре бе поместено интервю с Медина — явно репортерът му се бе обадил по телефона у дома предната вечер, преди броят да влезе в печатницата. В интервюто нямаше нищо ново, освен познатия рефрен — след като те обвинят в нещо, по-добре наистина да го направиш, защото всички те смятали за виновен. Разбира се, не бил убивал никакво куче, но, естествено, хората щели да повярват, че е, макар и през живота си да не бил чувал по-тъпо обвинение. Защо му трябвало да убива някакво си куче? И така нататък.