Харди придърпа стола си отново напред и забеляза, че сестрата казва нещо на полицая отвън.
— Та, докъде бяхме стигнали? — попита той. — А, да, бил си на баржата на Ръсти Ингреъм.
Бейкър едва поемаше дъх, сякаш бе тичал.
— Там нямаше никаква жена.
— На сержант Глицки си заявил, че и ти не си бил там.
— Ако му бях казал, че съм бил, щеше да си мисли, че аз съм го пречукал.
— Точно така.
— Онзи ме заведе там.
— Кой?
— Ингреъм.
— Ингреъм те е завел на баржата си? Искаш да ти повярвам?
— И без това вярваш само каквото си искаш. Казвам ти какво стана.
— Добре, какво стана?
— Слизам от автобуса и го гледам онзи стои там. Чака ме. „Ела да се повозим заедно“ — казва ми и аз щях да си отмина, ама той извади патлак.
— Искаш да ми кажеш, че Ръсти Ингреъм е насочил срещу теб оръжие?
Бейкър кимна.
— Нали ти казах? Показа ми желязото и двамата се качихме на колата му. Мислех си, че иска да ме гръмне, но се повозихме около три километра и се качихме на лодката му. Бил чул, че съм искал да ставам гражданин, че в затвора съм се бил държал добре… такива работи. Седяхме и пихме вода на канапето. Той каза, че се надявал тези работи да били верни, но искал да ми покаже къде живее, за да не съм се приближал до мястото по случайност. Щял да стреля и да го изкара самозащита.
Гъргоренето започна отново.
— Какво стана после? — попита Харди.
— Станах и си тръгнах. Разходих се насам-натам. Нали съм свободен човек?
Полицаят надникна през вратата.
— Сестрата каза две минути.
Харди стана и погледна надолу към Бейкър. Преглъщаше мъчително, на челото му блестяха капчици пот. Отвори очи и каза:
— Не съм пречуквал никого.
Полицаят погледна тавана и направи физиономия.
— Самата невинност, както обикновено, нали?
14
Анджело Тортони излезе от църквата „Св. Св. Петър и Павел“ на площад „Уошингтън“ с бастуна си в ръка. Жена му Кармен го поддържаше за лакътя от другата страна, а двамата им сина, Матео и Франко, вървяха пред и зад него. Групата слезе по стълбите и тръгна наляво.
Анджело Тортони вървеше бавно и се наслаждаваше на хубавата сутрин и на бъбренето на жена си. Кармен беше може би два пъти по-едра от него, но не дебела. За него тя бе „здрава“ — хубави, солидни крака, твърд, заоблен задник, широк ханш и гърди като пъпеши. Беше с двайсет години по-млада от него, родена в Италия. Имаше много добро възпитание, но беше страстна натура и като че ли от рождение знаеше какво може да направи мъжа щастлив, дори и след две десетилетия брак.
На няколко пъти Анджело си бе мислил, че енергичността на жена му ще го погуби, но сега започваше да осъзнава, че тъкмо нейният ентусиазъм го поддържа млад. Тя беше готова неуморно да се бори за удоволствията му, както предишната вечер, и след това настояваше да получи своите. Тортони смяташе, че това е почтено — той не мислеше, че има много жени, които биха могли да го съживяват толкова често, колкото Кармен. Дори когато самият той си мислеше, че не го желае.
Малката процесия прекоси площада, после тръгна нагоре по „Поуъл“ при „Фиор Д’Италия“. Неделята беше божи ден. Кармен бе щастлива. Анджело нямаше да излиза от дома след обяда — неколцина съседи щяха да се отбият, за да изразят уважението си, може би и за да поискат някоя и друга услуга. Днес щяха да заварят Анджело Тортони в добро настроение. Той се обърна и кимна усмихнато при нещо, което каза жена му. Тя сведе поглед почти срамежливо и стисна лакътя му. Заизкачваха се по височината след „Грант“ и забавиха крачка още повече.
Краката на Анджело не бяха по-негодни от краката на който и да било друг, но той обичаше да показва, че е немощен. Това би могло да изненада враговете му, ако се стигнеше дотам. Но той бе открил също така, че този метод забавя темпото на живота му, придава тежест на думите му и неотменимост на присъдите му — неща, които му липсваха, когато бе млад и силен. Тихото говорене, почти шепнешком, също помагаше в това отношение. Когато не повишаваше глас, хората се виждаха принудени да се приближават до него, да се вслушват във всяка сричка. Това беше власт. Франко изтича напред и отвори портата в бялата стена на къщата му. Влязоха в малкия преден двор и изчакаха Франко да се изкачи по деветте стъпала и да отвори външната врата.
Анджело се радваше, че момчетата се грижат за сигурността му, без някой да ги напътства. Наслаждаваше се на непрекъснатото бърборене на Кармен. Тя не беше опърничава клюкарка или празноглавка, но обичаше да се разхожда в неделя след службата и да споделя новините със съпруга си, който отговаряше предимно едносрично, с кимване или потупване по ръката ѝ. Кармен имаше чувството, че по този начин двамата си споделят нещата от ежедневието, но Анджело знаеше, че нищо не е по-далече от истината. Тя нямаше представа с какво се занимава той, освен че съветва изпадналите в беда, че филантропски помага на нуждаещите се и че е старейшина в „Рицарите на Колумб“.