— Не става дума за лихвата. Бях в състояние да плащам по сто долара в продължение на няколко седмици. След това… — Млъкна и се опита да се овладее. — След това не съм плащала нищо. Джони Лагуардия… — Вдигна поглед към него. — Джони…
Гласът ѝ секна и тя се разплака.
Анджело извади снежнобяла кърпа от джобчето на ризата си и докосна с нея лицето ѝ. Докато наблюдаваше как се опитва да се съвземе, размишляваше върху чутото и започна да го обзема гняв. Джони си бе позволил да взема повече от други клиенти, за да покрива нейните сто долара. Вероятно на своя глава бе увеличил сметката на някого — може би на мистериозно изчезналия Ръсти Ингреъм — и караше Дорийн да му плаща в натура.
Дорийн се разхълца. Избърса очите си и прошепна:
— Mi scusa, дон Тортони.
Най-лошото бе, че Джони не му бе казал за Дорийн Биаджи. Жена като нея, в нейната ситуация, би могла да е безценна. Може би не пряко, защото беше твърде изискана, но с нейното възпитание и елегантност, с нейната външност, би могла да се използва за някои неща — да скрепи някой съюз, да отслаби враг, да заслепи конкурент от легалния бизнес. Може би дори да се омъжи за нечий син.
Анджело се приближи до нея на канапето. Знаеше, че слънчевите лъчи от прозореца осветяват лицето му. Дорийн се смути и погледна надолу, към кърпата му, която стискаше заедно с чашата в скута си. Той се вгледа в лицето ѝ отблизо и остана възхитен — въпреки синините, изглеждаше божествено. Лоялността и любовта на такава жена бяха дар от бога, а той знаеше, че може да ги получи безплатно. Джони вече му бе дал достатъчно пари, за да покрие заема — така че дори него нямаше да загуби. Анджело Тортони вдигна брадичката на Дорийн и я целуна по двете бузи и по отеклите устни. Внимателно избърса с палец следите от сълзите и каза:
— Погледни ме.
Тя вдигна очи. Джони се бе отнесъл жестоко с нея. Анджело се усмихна.
— Ще обядваш ли със семейството ми днес?
Ръката му се плъзна надолу по шията и рамото ѝ и спря под мишницата, на извивката на пълната ѝ гърда. Отдалечи я от себе си, сякаш искаше да я види по-добре.
— От този момент нататък — добави той, — не ми дължиш нищо, освен усмивката на красивото ти лице. — Докосна ъгълчето на устните ѝ и го дръпна леко встрани. — Една малка усмивка.
Тя опита и дръпна устната си на шега. Когато най-накрая успя да се усмихне истински, сърцето му се размекна.
Трябваше да поговори с Джони Лагуардия.
Фло Глицки и Франи Кокрън миеха чиниите заедно. Виждаха Дизмъс и Ейб да се разхождат в градинката пред малкия заден двор, който семейство Глицки деляха със съседите от долния етаж. Бяха се преместили в тази двуфамилна къща след раждането на О Джей, защото тогава, както и сега, не можеха да си позволят самостоятелна къща в Сан Франциско.
Сега, разбира се, нямаха никакви шансове, но поне наемът им беше регулиран и плащаха по-малко от повечето си познати. Собственият дом бе една от мечтите на Фло, които никога нямаше да се сбъднат, но тя имаше три здрави момчета и съпруг, който я обичаше, така че ако това беше сделката, бе готова да я приеме по всяко време.
— Наистина ли се местите? — попита Франи.
През последните два дни Фло мислеше само за това. Никога не бе виждала Ейб толкова паднал духом. Бе подал документи в полицията на Лос Анджелис и говореше за преместването им там, сякаш всичко беше уредено. Фло бе наясно само за едно — след като в Сан Франциско жилищата и наемите бяха скъпи, в Лос Анджелис нямаше да имат никакъв шанс. Беше чувала също така и че обществените училища там са лоши — учителите били отстранени от армията военни, чиято главна задача била да пазят децата от наркотиците и улицата до три часа следобед. Фло не се доверяваше на частните училища, но и без това едва ли биха могли да си позволят такова. А момчетата ѝ бяха умни.
— Ще оставя Ейб да свърши каквото трябва, а после, предполагам, ще стигнем до някакво общо решение.
— Така ли правите обикновено? — попита Франи. — И ние с Еди правехме така. Той иска едно, аз друго, напред-назад и накрая стигахме до нещо общо. — Изплакна една чиния. — Загубила съм навика. Липсва ми, струва ми се.
Фло пое чинията и започна да я бърше.
— Колко време мина?
— Четири месеца и половина.
Фло, както и другите жени на ченгета, които познаваше, не си позволяваха да мислят за евентуалната смърт на мъжете си твърде често. Тази възможност съществуваше по начало и трябваше да я приемат или да се откажат от брака си.
— Справяш се по-добре, отколкото бих се справила аз — отбеляза Фло.