— А не смяташ ли, че подобно искане може да се изтълкува в наша вреда?
— Защо? — Тредуел се въодушевяваше все повече. — Слушай, искат да говорим за Хектор Медина, ние казваме „да“, но само това. Те ще разберат. Ясно е защо не искаме да ровим в другото дело. То е съвършено различен въпрос. Има някаква връзка, но все пак е отделно. По този начин ще покажа, че може да ми се вярва и ще спипаме Хектор. Идеално.
— Престани да го повтаряш, Фред. Нищо не е идеално. — Отпусна се на кожения стол и добави: — Боже, как мразя тези понеделници.
Петнайсет пресечки в посока центъра, Арт Драйсдейл затвори телефона и отиде до кабинета на шефа си. Кимна на Дороти, секретарката на Лок, и направо влезе. Кристофър Лок, избраният от гласоподавателите прокурор на града и областта Сан Франциско, който също говореше по телефона, седнал зад бюрото си, махна на стария си приятел да седне. Вместо това Арт Драйсдейл излезе в приемната и си наля чаша кафе.
— Как е? — попита той Дороти и се настани върху ъгъла на бюрото ѝ.
Преди да успее да отговори, се чу гласът на Лок:
— Арт!
Драйсдейл сви рамене.
— Трябва да се срещаме по-често — каза той и след това прошепна в ухото ѝ: — Скъпа, направи ми една услуга… не свързвай никой по телефона две минути, става ли?
Мина през вратата и я затвори след себе си.
— Какво има? — попита Лок. Разгръщаше някаква папка пред себе си и не вдигна поглед от нея.
— Затова те избират непрекъснато — отбеляза Арт. — Заради топлата, очарователна външност. Човекът зад бюрото.
Лок въздъхна, поклати глава и повтори:
— Какво има?
— Дължиш ми долар — заяви Драйсдейл.
Мина секунда, но в края на краищата Лок откъсна очи от папката.
— Стига бе! — възкликна той.
— Кълна се пред Бога.
— Губиша се е съгласил?
— С някои условия.
— Какви? Да не задаваме никакви въпроси ли?
— Да не задаваме въпроси за Рейнс и Валенти.
— И ти се съгласи?
— Разбира се, че се съгласих.
— И какво смяташ да правиш?
— Казах, цитирам: „Кълна се над гроба на майка си, че няма да споменавам тези имена и нищо във връзка с делото“.
— Тогава как ще ги споменеш?
Драйсдейл отпи глътка кафе.
— Е, помислих си, че ще донеса полиграфа тук, в центъра. По този начин ще избегна изкушението да поругая гроба на майка си, лека ѝ пръст. Защото казах, че тъкмо над него няма да споменавам убийствата.
Самсън всъщност не беше от класата на Дидо или на Луис Бейкър. Беше немарлив, дебел и отпуснат, с дълги и тънки, не особено чисти плитки. Не създаваше впечатление, че е свестен, когато не се занимава с бизнес. Дидо умееше да се смее и не беше скапаняк. Той купи на Лейс маратонките. Ето такъв беше.
Дори и с Бейкър можеше да се разговаря — за квартала, за това-онова, боята, за Мама. Ако Дидо трябваше да си върви, Лейс би могъл да се разбере с Луис — поне, докато Луис не видеше сметката на Дидо. Но след като Дидо беше умрял, без да го е направил Луис…
Да, но не беше станало така. Сега и двамата бяха изгонени от дяла, а Самсън беше съвсем друга порода гадняр.
Както в понеделник, още нямаше обяд, когато двамата със Скокльо седяха на бордюра и Самсън дойде и ги изрита на улицата. Що за лайна?
— Сега това е мой дял — отсече той и те видяха как се заразхожда с двама от хората си.
А къде да се дянат двамата със Скокльо?
Нат Глицки беше седемдесет и две годишен и сега, след смъртта на Ема, прекарваше по-голямата част от времето си в синагогата на „Фултън“ и „Аргуело“, откъдето го взе синът му Ейб.
Отправиха се на север към парка „Пресидио“, после по „Ломбард“ до „Ван Нес“ и след това по „Бродуей“, през тунела, към „Норт Бийч“. Нат обичаше обилните италиански обеди, а когато плаща синът ти, според него, най-доброто място беше „Кап“, където менюто не се бе променило от времето, когато той ухажваше Ема. Тогава това бе един от малкото добри ресторанти, в които нямаха нищо против чернокожа жена да се храни с белите. Трудно бе да си припомниш онези времена, особено сега, когато по масите се забелязваха всевъзможни разновидности на човешкия род.
Нат остана с ярмулката си, но окачи сакото на облегалката на стола. Когато дойде келнерът, си поръча „Негрони“ — кампари, битър и джин.
— Как можеш да пиеш това лекарство? — попита Ейб, след като си поръча чай с лед.
Нат потупа единствения си син по ръката. Определено бе взел много от Ема — и тя не обичаше „Негрони“. Зачуди се дали това няма общо с факта, че е наполовина черен. „Негрони“. Би ли опитал да заобича питие, наречено например „Белчони“?