Но синът му плуваше в дълбоки води. През целия път разговаряха за евентуалното му преместване в Лос Анджелис. Беше против. Какво щеше да прави сам, без близките си? Но не повдигна въпроса. Още не. Нямаше смисъл да се карат за нещо несигурно. Ейб засега само говореше — още не бе взел решение. Поне Нат смяташе така. Още не…
И доколкото познаваше сина си, преместването в Лос Анджелис не го вълнуваше чак толкова. Това бе решение, а Ейб никога не бе имал проблеми с вземането на решения. Поне не дотолкова, че да се съветва с баща си. Понякога се затрудняваше, когато трябваше да отдели дреболиите и да се захване с истинския проблем. Е, всички са така, мислеше Нат. Когато си изясниш всичко, решението идва само. Повечето хора просто не отделяха нужното време, действаха импулсивно, правеха погрешни ходове.
Ейб не беше от тях обаче. Поне в повечето случаи. Затова и сега бяха тук.
Донесоха им питиетата и двамата вдигнаха чаши. Нат отпи и примлясна с устни два-три пъти, за да почувства вкуса в устата си. Ейб поне изглеждаше спокоен. И защо не? Имаше Фло, чудесните деца, бе решил съществените проблеми. Продължаваше обаче да повтаря… работата това, работата онова, никой не давал пет пари, някакъв си приятел, Харди, имал проблем. Най-накрая Нат вдигна ръка.
— Какво всъщност искаш да ми кажеш? — попита и сви рамене. — Че работата ти не е добра? Ако е така, намери си друга. Не е задължително да работиш едно и също нещо.
— Но аз съм полицай, татко. Това е професията ми.
— Професията ти… Преди всичко ти си мъж, прав ли съм?
— Да, но…
— Разбира се, че съм прав. Изслушай ме. На колко години си? Не си дете, нали? Така. Работата е една и съща, независимо къде си. Искаш да ме убедиш, че да си ченге в Ню Йорк или Тел Авив е по-различно от това да си ченге в Сан Франциско? Или в Лос Анджелис? Не. Не вярвам. Нещо повече, убеден съм, че не е. Виж мен. Бях… преди да се пенсионирам… по Божията милост имах занаят. Поправях разни неща. Най-напред бях хлапе в Делауер. Делауер! Знам, че знаеш, но ме изслушай. Там поправях велосипеди и шевни машини. Ходех на училище. Разбирах от машини и започнаха да ме наричат „техник“. Намерих си работа в малка работилница в Калифорния. Разрасна се и я продадоха на друг. Не ми харесваше новото положение и се махнах. Друга работилница. Втора, трета… През цялото време обаче се грижех за теб и се стараех майка ти да е доволна, което, както и двамата знаем, си беше целодневно усилие. Както и да е, знаеш ли какво открих? Работата си е работа. Няма значение дали си в тази или онази работилница, в този или онзи сервиз. Работиш и ти плащат, за да можеш да живееш живота си. Но работата не е твоя живот.
Нат вдигна чаша отново, намръщи се и размаха пръст на сина си.
— Би трябвало да го знаеш, Ейбрахам. Не говорим за ядрена физика.
Ейб се засмя и белегът на лицето му се обтегна.
— Добре де, какво друго мога да правя?
— Какво искаш да правиш?
— Искам да съм ченге.
— Не можеш ли да си ченге тук, в Сан Франциско?
— Какво ти говоря досега?
— Да си призная, не знам. Някои хора трупат богатства. Други живеят по лесния начин… Какво общо има това с теб?
— Не мога да си гледам работата.
— Защо? Обясни ми защо.
— Стига, татко. За да се приключи един случай, който и да е, трябва да има сътрудничество.
— Глупости. Извинявай, но това са пълни глупости.
Ейб поклати глава.
— Нищо не ти е ясно.
— На мен? Казваш ми, че не ми е ясно? — Протегна ръка над малката маса и стисна дланта на сина си. — Слушай, преди двайсет години… ти още ходеше на училище, а майка ти започна да боледува… в завода на Форд във Фримонт, помниш онова място, назначиха нов шеф, когото наричаха „вицепрезидент“. И този шеф ми каза… аз тогава бях контрольор по качеството… трябвало да намалим разходите, така че да не губя време, за да проверявам всичко. Отговорих му, че да се намалят разходите не означава да се кара през просото. Изгледа ме, като че ли бях паднал от Марс. Трябва, казва, да намалим разходите. Задача номер едно. Толкова. Това беше работата ми. Не можех да напусна. Искам да кажа, можех, но струваше ли си да създавам проблеми на теб и майка ти? Не, не си струваше.
— И каква е поуката?
— Поуката е, че на онзи човек му пречеше да си гледам работата както трябва. Намали персонала, работното време, ускори производствените графици. Стана направо невъзможно… Специалитета ли ще вземем?
Келнерът се бе приближил, за да вземе поръчката. Специалитетът беше супа с хляб, макарони, салата и основно ястие — свинско печено, сладолед и кафе.
— И какво стана? — попита Ейб.