— Дали да не си взема адвокат?
Ейб обви чашата си с длан, приближи се до Джони още повече и прошепна:
— Джони, не си арестуван. Говорим си и това е всичко. Изнудвачите не са по моята част. Занимавам се само с убийци.
Джони допи бирата си. Келнерът му донесе купичка супа. Джони си поръча още една бира, отчупи парче хляб и разбърка супата.
— Добре — кимна. — Ето какво беше. Ингреъм дължеше шест стотака.
Глицки повдигна вежди.
— На седмица?
Джони кимна.
— Такъв е регламентът, capisce?
— Шестстотин долара на седмица?
Джони пъхна в устата си малко хляб.
— Някои плащат и повече, така че…
— Един момент. Защо Ингреъм се е обърнал към вас? Колко ви е дължал? Шест хиляди? Защо не ги е взел от друго място?
— Откъде, например?
— Например от някоя банка. Бил е адвокат. Биха му отпуснали заем.
Джони поклати глава.
— Банките не дават пари, за да залагаш на конни състезания.
— Ингреъм е залагал на конни състезания?
Глътка бира.
— Здравата беше хлътнал левакът му с левак. Беше от тия, дето киснат по цял ден на хиподрума и залагат и последния си цент.
— Печелеше ли?
— Типовете като него никога не печелят. Нещо ги тласка отвътре. Това си е болест. Събирам му парите още откакто работя за господин Тортони. Сумите ставаха все по-големи.
— И досега не е успявал да изплати заема?
— Главницата ли? Нямаше начин. И да му паднеха толкова пари, веднага ги залагаше.
Ейб допи чая си. Келнерът дойде, взе празната купа от супата и донесе чиния равиоли.
— Как може човек да затъне толкова дълбоко?
Джони сви рамене.
— Нали ти казах. Онова беше по-силно от него. Минава му нещо през ум, някакво предчувствие, и трябва на всяка цена да заложи. Така започна всичко. В началото бяха двеста долара, които нямаше. Плащаше по двайсет на седмица. Нищо работа. После станаха сто. Една седмица не можа да събере сто, така че дойде и взе заем, за да плати лихвата. Между нас казано, това си е самоубийство. Той обаче продължаваше да играе и да взема все повече пари.
— Какво стана на баржата?
Джони побутна равиолите с вилицата си.
— Напоследък имах проблеми с господин Тортони. Двама ме прецакаха и не платиха. — Сви рамене. Опитваше се да изглежда спокоен, но си личеше, че се тревожи. — Това е бизнес, разбираш ли, а господин Тортони гледа на бизнеса си много сериозно.
— Е?
— Трябваше да му обясня, че на баржата на Ингреъм съм намерил труп и не съм взел парите. Сега съм шестстотин вътре, освен онези двамата.
Остави вилицата, без да хапне. Ейб остана с впечатлението, че Джони щеше да му каже нещо по-лично, но моментът отмина. Взе вилицата си отново, сви рамене и започна да се храни.
— Е, ядосах се. Щях да си имам неприятности, нали се сещаш?
— И какво направи? Най-напред си влязъл там незаконно. — Приближи се към него. — Джони, това също не е убийство. Пет пари не давам дали си разбил вратата или не.
— Имахме уговорена среща. Трябваше да си е у дома.
— Добре.
— Влязох и видях трупа. Труп. А трябваше да взема парите на господин Тортони. Искаше ми се да хвърля нещо, да счупя нещо.
— И сграбчи лампата.
— Да. Запратих я на пода. Не ми помогна кой знае колко.
— Вече мина ли ти?
Джони сякаш си спомни нещо. Въздъхна.
— Да. Жените са за това, струва ми се.
17
Харди помнеше дните, когато работата в прокуратурата дотолкова го поглъщаше, че не забелязваше как минава времето — опитваше се да си обясни неща, които не съвпадаха, обмисляше стратегии за разпити, пишеше пледоарии и встъпителни речи. Мислеше. Гледаше си работата твърде съвестно.
Застана пред кабинета на Тони Фини. Наконтеният прокурор, който бе мразил Ръсти Ингреъм, седеше дълбоко замислен. Беше полуобърнат към прозореца, с крака върху бюрото, далеч от всичко, което се случваше тук и сега. Харди почука, макар и да не му се искаше да го изважда от унеса.
Фини свали крака от бюрото, подаде му ръка. Харди я стисна и каза:
— Дизмъс Харди. Бях тук онзи ден.
— Разбира се, помня. Как си?
Харди призна, че е започнал отново да се чувства като ченге, което се разхожда и слухти.
— Видя ли се с Хектор Медина?
Харди остана прав и поклати глава.
— Той е нещастен човек.
Фини се намести на стола си.
— Да, предполагам, че е така. Чули за последния му…
— Да, интересно.
— Това има ли нещо общо със срещата ви?
— Не знам. Съмнявам се. Миналата седмица се е обадил на Ингреъм. След това тази история с кучето. Като че ли нещо го тласка да върши тези неща.