— И смяташ, че Карън Мур може да знае нещо по въпроса?
Харди поклати глава.
— Не знам. Може и да не знае какво знае.
Карън Мур беше детектив към областната прокуратура — отделът ѝ бе извън редовната полиция. Един от колегите ѝ каза на Харди, че е в града, за да доведе някакъв непълнолетен свидетел. Щяла да се върне по някое време следобед, но не знаел кога.
Сега отново беше в коридора и хората отново се стичаха към съдебните зали след прекъсването за обяд. Фоайетата бяха претъпкани. Харди намери телефонен автомат и позвъни на Франи.
— Още ли ми се сърдиш? — попита тя.
— Не съм ти се сърдил. Просто трябваше да изляза, това е.
— И Еди каза същото, преди да излезе. И го убиха.
— Аз не съм Еди. И не са ме убили.
— Но още си навън.
— Да.
— Ще се върнеш ли в твоята къща? — попита тя след малко.
— Мисля, че все някога ще се върна.
— Тази вечер?
Харди се замисли.
— Не знам. Ти какво ще кажеш? Аз лично не искам да се караме всеки път, когато тръгна да излизам.
— Искам да дойдеш при мен.
— Знаеш, че ще се занимавам с това, докато не разбера какво става, нали?
— Добре, знам. Няма да пострадаш, нали?
— Това не влиза в плана на играта.
Получи паролата от Лание, който пишеше доклад в иначе опустялата обща стая на отдел „Убийства“. Харди отиде там, за да провери дали Ейб е променил решението си след последната им среща и дали е дошъл на работа. Нямаше го — беше се обадил, че е болен.
Позвъни в отдела на Карън Мур, обясни, че го изпраща Тони Фини и помоли да ѝ предадат къде може да го открие, когато се върне. Купи си диетична кола и намери стаята — най-обикновен кабинет с олющено бюро и самотен терминал.
През него човек можеше да получи достъп до полицейските досиета. Един терминал, никакъв обслужващ персонал. Всеки, който знаеше паролата, би могъл необезпокояван да ползва данните. Когато Харди работеше там, нямаше такова нещо, така че явно нещата се бяха подобрили, но все още имаше какво да се желае.
Не търсеше нещо конкретно, а просто убиваше времето, макар и да си даваше сметка, че понякога това се оказва полезно. Написа името на Луис Бейкър.
Появи се нещо интересно. Според компютъра, Луис Бейкър, с псевдоними Лу Брок, Луис Кларк, Лу Ролс, по прякор Балона (каквото и да означаваше това) — все още излежаваше присъда в Сан Куентин.
Харди се зачуди откога не са актуализирали данните. Въведе името на Хектор Медина, но за него нямаше нищо. Това не бе учудващо — Медина бе оправдан на два пъти.
Но за Рей Уиър имаше данни. Преди девет години — отново девет години — беше арестуван за сбиване при хазарт. Не го бе арестувал Медина. Не бе записано и дали Ингреъм е имал някакво отношение към случая. Уиър се бе признал за виновен и бе платил глоба от двеста долара. През осемдесет и пета беше осъждан за притежаване на марихуана — още сто долара глоба. Имаше и висяща призовка за една неплатена глоба — неправилно паркиране.
Харди отпи от колата. Значи Уиър беше и побойник. Или е бил. И, както вече се бе убедил, употребяваше марихуана, а може би и други наркотици. Беше достатъчно емоционален, за да плаче пред околните за изгубената си любов. Определено нестабилен тип. Може би онази вечер е бил дрогиран, изнервен, склонен към насилие, може би наистина е отишъл, както твърдеше Уорън, да си уреди сметките с Максин? Наистина му бе нужно непоклатимо алиби, за да се отърве. Записа няколко подробности в бележника си.
Колата на Ръсти Ингреъм — син фолксваген „Джета“, модел 1987 година — наистина бе регистрирана като открадната на 29 август. За Ръсти обаче нямаше никакви други данни. Значи данните в компютъра бяха актуализирани за последен път преди три седмици, което, в края на краищата, не беше чак толкова зле. Започна да записва информацията за колата, когато се почука.
— Господин Харди?
Харди се изправи.
— Сержант Мур.
Тя се засмя — съвършени бели зъби, лице като на фотомодел.
— Да си говорим на ти, моля. Името ми е Карън. Щом Тони Фини кимне, веднага се втурвам. Е, с какво мога да помогна?
Настани се на ръба на бюрото като ученичка. Беше облечена с нещо подобно на униформа, но не бе синя като на обикновените полицаи. Панталоните бяха широки, върху блузата имаше кожено яке, на което се мъдреха сержантските нашивки. Изглеждаше едра, което според Харди беше добро прикритие. При внимателно вглеждане личеше гъвкаво дребно тяло. Ако си сложеше грим, би могла да предизвика улично задръстване. Нямаше грим. Без дълбоките ѝ черни очи, високите скули и чувствените устни да са подчертани изглеждаше само хубава. Много при това.