— Не знам дали ще можеш. Интересува ме нещо, което се е случило доста отдавна.
— За Тони ли работиш? Делото в ход ли е?
— Не, не точно за Тони. Той ме изпрати при теб.
Тя чакаше.
— Става дума за нещо лично — продължи Харди. — Ръсти Ингреъм.
— Ръсти Ингреъм — повтори тя навъсено. — Ето ти бомба от миналото. Как е Ръсти?
— Всъщност Ръсти е мъртъв или поне така се предполага. — Обясни ѝ за какво става дума.
— Е, съжалявам да го чуя — отбеляза тя, когато той свърши.
— Наистина ли?
— С Ръсти някога бяхме гаджета. Разделихме се без скандали. Доброжелателно.
— Когато му казах, Тони Фини реагира, сякаш бе спечелил от лотарията.
Тя кимна.
— Нищо чудно. Тони мразеше Ръсти. Мнозина мразеха Ръсти. Аз не го мразех. По-скоро го съжалявах. Накрая.
— Накрая?
— В началото бях очарована. Познаваше ли го?
Харди кимна.
— Тогава си наясно. Беше обаятелен. Никога не е губил дело, всеки път бе звездата на представлението. Такъв беше Ръсти. Аз бях самотна чернокожа майка на десетгодишна дъщеря и…
— Извинявай, кога беше това?
— Преди девет или десет години.
— И тогава дъщеря ти е била десетгодишна!? — Харди не ѝ бе дал повече от трийсет.
Карън се засмя. Схвана комплимента.
— На трийсет и шест съм. Освен това съм и баба, но все пак благодаря.
— Не приличаш на баба.
— Да, знам. Полагам усилия за това. Ще ми се да мисля, че в добър ден бих могла да се състезавам с дъщеря си.
— Ще заложа на теб. Значи с Ръсти сте били приятели, когато тя е била десетгодишна.
— Чувствах се поласкана. Освен това той беше първият бял мъж в живота ми — Харди отбеляза мислено „първият“ — и по онова време възприемах всичко това като победа. Не си давах сметка, че Ръсти гледа на мен по същия начин… кокетна чернокожа мацка, млада… Победа. Завоевание.
Вгледа се в очите ѝ, за да открие следа от болка или съжаление, но нямаше такова нещо. Отношението ѝ към Ингреъм беше като към учител от училище — от време на време човек си ги спомня, понякога и с обич.
— Колко време бяхте заедно?
Карън вдигна очи към тавана.
— Година, струва ми се. Или десет месеца. Това беше максимумът му. Година. Тогава изведнъж охладняваше и толкова.
— Това не те ли огорчи?
— Всъщност, успях да предвидя какво ще стане и го изпреварих. По онова време вече бях разбрала що за човек е и го съжалявах. Не можеш да обичаш някого, ако го съжаляваш.
— А защо го съжаляваше? Нали непрекъснато е жънел успехи?
— Точно затова. При него беше болестно състояние. Убедена съм, че беше болен. Не можеше да понесе никаква загуба, дори привидна. Не се интересуваше от същността, а от външния вид на нещата.
— А какво стана с Хектор Медина?
— Всъщност, това бе поводът да се разделим. Просто реши, че на всяка цена трябва да ми докаже правотата си за Медина. Каза онова нещо пред няколко души и по никакъв начин не можеше да признае, че е сгрешил. Скарахме се заради това. Настоявах да се откаже. Безсмислено бе да се занимава. Медина може и да не беше суперченге, но пък не бе и по-лош от повечето други. Имаше семейство и всичко останало. Защо му беше да се рови в онази история? Само че Ръсти се бе заел и нищо не беше в състояние да го спре.
— Но защо?
— Това е въпросът, нали? В началото, не се съмнявам, си мислеше, че ще ме впечатли. Единак прокурор се заема с полицията и областната прокуратура и справедливостта тържествува отново. Смяташе, че по този начин ще си създаде ореол на романтичен герой. Серпико от Сан Франциско.
— И номерът мина? Имам предвид, успя ли да те впечатли?
— Не, нищо не се получи, но след като веднъж се бе захванал… — Сви рамене. — Ръсти беше такъв. Страхотно его.
— И реши да прати Медина по дяволите?
— А… за Ръсти Медина не беше важен. Смяташе го за поредния трофей. Каквато бях аз, предполагам. Така или иначе, Медина беше оправдан.
— Но загуби работата си.
— Да. След второто разследване вече никой не му вярваше. Всички бяха убедени, че е убиец, макар да нямаше никакви доказателства.
— Ти смяташе ли, че е убиец?
— Имаше репутация на зъл човек. Нищо сериозно, само дреболии… може би някой и друг излишен удар, стегнати до кръв белезници… нищо по-сериозно от това, но по време на разследването стана дума и за тези работи.
— Чу ли за сегашното обвинение срещу него?
— За онова куче ли? Не бих се учудила, ако го е направил.