— А Ръсти? Би ли могъл да го убие?
— След толкова време?
Харди ѝ разказа за Валенти и Рейнс, за решението на Медина да се намеси.
— Не знам — поклати глава Карън. — Може и да се е ядосал, но след като не го уби на времето, защо би го направил сега?
— Тогава все още е бил женен, имал е добра работа, надежди за бъдещето… сега е разведен, грижи се за дъщеря си сам, работата му е досадна. Може да си е спомнил какво е загубил… заради Ръсти. И да е превъртял…
Карън слезе от бюрото и отиде до прозореца. Сложи ръце на кръста си, направи няколко чупки, протегна се като котка, обърна се.
— Случвали са се и по-странни неща, но все пак времето лекува поне малко. Ако Ръсти е направил нещо друго, нещо ново… бих могла да го допусна. Чул ли си да има нещо подобно?
— Не. Всъщност, Медина ми каза, че не е виждал Ръсти от години, макар че му се бе обадил по телефона.
— Какво е искал да му каже?
— Не му е казал нищо. Отказал се в последния момент и затворил.
В очите ѝ се появи още един въпрос, но не го зададе. Вместо това отбеляза:
— Може би си струва да се провери алибито му.
— Точно това смятам да направя — каза Харди.
Карън застана зад него и погледна екрана, на който все още беше изписана информацията за колата на Ръсти.
— Назад към самото начало, а? Карал е стар фолксваген?
Харди присви очи към зеления терминал.
— Това означава ли нещо?
— Означава, че не му е вървяло на хиподрума. Някога твърдеше, че няма да седне на нищо по-лошо от линкълн. По-скоро щял да ходи пеша.
— Какво общо има хиподрумът?
— Не каза ли, че го познаваш?
Харди помнеше Ръсти като буен млад прокурор, донякъде като самия него, който печелеше дела и вкарваше лошите момчета в затвора. Като колеги се разбираха добре, понякога сядаха заедно на чашка и разговаряха за работата си. Нищо повече.
— Предполагам, че не е така — призна той.
— Ако не знаеш за комарджийската му страст, въобще не го познаваш — отбеляза Карън, заобиколи и отново седна на бюрото. — Хиподрумът беше другата причина да се разделим, наред с Хектор Медина, ако искаш да знаеш истината, макар че двете бяха част от едно и също — болезненото му желание да побеждава. Казваше, че конете за него били върховното предизвикателство. Вярваше или искаше да вярва, че човек би могъл да научи достатъчно, да следи конете и жокеите внимателно и да не губи. Твърдеше, че не било хазарт, че можело да залагаш съвсем сигурно. Не при всяко състезание, разбира се, но си сигурен, можеш да рискуваш.
— Печелеше ли?
— Доста. Но и доста губеше.
— Често ли ставаше това?
— Не, но губеше много наведнъж. — Карън поклати глава. — Стар фолксваген… кой би си го помислил? Трябва да е хлътнал сериозно, за да стигне дотам.
Харди забарабани с пръсти по бюрото.
— Значи затова се разделихте?
— Така разбрах що за човек е всъщност. Затова и започнах да изпитвам съжаление към него. Никой не може да печели през цялото време, независимо колко е добър и колко знае. За него обаче всяка загуба беше като лична обида. Полудяваше. Струваше му се, че цялата вселена е против него. Откачалка. — Карън задълба в спомените. — Веднъж-два пъти поиска и моята заплата, след като бе пропилял своята при уж сигурен залог. Не му се вярваше, че може да загуби и нея по същия начин при следващото състезание. — Погледна Харди в очите. — Беше тъжна история. Това пристрастяване… Имам чувството, че всъщност губеше нарочно. Не понасяше да губи, но всъщност беше убеден, че няма късмет и съвсем целенасочено залагаше там, където нямаше шанс да спечели, за да потвърди, че в действителност е бита карта. Или поне така виждаше сам себе си. — Карън рязко прокара ръка през косата си, сякаш нещо от Ръсти се бе заплело в нея и искаше да го махне. — Това е черно-бялата ми представа за психиката му, но ми се струва, че е точна.
— Значи смяташ, че е бил бита карта.
— Изцяло. Интересуваше го само какво е спечелил и какво е загубил. Самият той сякаш не беше там… нямаше личност, която да обединява всичко това, да му придава някаква насоченост. И според мен, най-големият му страх беше хората да не разберат, че всъщност не е такъв фантастичен победител, какъвто се опитваше да изглежда. Така че не понасяше никакви загуби.
— Но непрекъснато изпробваше късмета си на хиподрума.
— Казах ти, беше болест. По-силно бе от него. Състезателната писта беше нещо като лакмус. Ако спечелеше там, значи можеше да победи всеки. Ако започнеше да губи, всичко останало губеше смисъл. Най-накрая се разделихме в един от тези кризисни периоди.
Харди си спомни как бе дошъл Ръсти при него в бара миналата седмица — неугледен вид, негладени дрехи, с обществения транспорт, защото колата му била открадната. Бе запазил поведението, присъствието си, но едва ли някой би го взел за човек, способен да превземе вселената. В никакъв случай не беше победител.