Карън стана от бюрото.
— Не са го убили конете, нали? — попита тя.
— Не — отговори Харди. — Убиецът не е бил с копита, а с човешки ръце.
18
Добре, мислеше си Рей Уиър, чаках достатъчно дълго. Тази сутрин бе отишъл на службата, бе изчакал с Къртни и Уорън да донесат урната с това, което бе останало от Максин, после с яхтата на един от богатите приятели на Уорън минаха под моста „Голдън Гейт“ и излязоха в океана — пиха шампанско в памет на Максин, хвърлиха праха ѝ в морето, премръзнаха.
Сега се бе прибрал у дома. Бе чакал достатъчно. Въпросът бе основателен и всички документи бяха пред него.
Наложи се да го свържат с четири служителки, преди да намери тази, която му беше нужна.
Даде номера на застраховката на Максин, после датите на инцидента и на сключване на договора.
— Искам да проверя какво е положението с изплащането на сумата — каза той.
Жената го помоли да почака, след което Рей изслуша почти цяло парче.
— Не сте ли получили парите? — долетя гласът на жената, изтънял от километрите, които ги деляха.
— Не, затова се обаждам.
— Вероятно са в пощата.
Рей стисна слушалката.
— Чекът е в пощата? Кога го изпратихте?
Жената се прокашля, но гласът ѝ не стана по-силен.
— Още една минутка, ако обичате.
Радиостанцията в Кънектикът обяви, че пуска „Мека музика през цялото време“. Мека музика за меки мозъци, каза си Рей Уиър и заслуша следващото парче.
— Сър?
— Да, слушам ви.
— Трябва да е станала някаква грешка. Изпратили сме чек за цялата сума, осемдесет и пет хиляди долара, преди десет дни с препоръчана поща и обратна разписка, доставка до два дни. Подписът на разписката е на… — направи пауза — … на Максин Уиър.
Рей изведнъж усети, че му се вие свят и му се наложи да седне.
— Какво искате да кажете? — успя да попита.
— Сър?
— Кога е станало това?
След малко жената отговори:
— Изпратили сме чека в петък, така че вероятно… да, получен е в понеделник миналата седмица. Точно преди седем дни.
— От Максин Уиър?
— Да, сър. Подписът е много ясен. Желаете ли да ви изпратя копие от разписката?
Рей беше готов да се разсмее. Затвори.
Е, възможно бе чекът все още да е някъде в апартамента ѝ. Полицата беше на името на двамата — би могъл да я подпише всеки от тях. Може би полицията го бе намерила и не го бе уведомила.
А може би го беше депозирала в банката? Общата им сметка все още съществуваше — не че в нея имаше кой знае какво. Трябваше да се обади по телефона, за да провери.
Запали цигара марихуана и набра номера. В сметката не беше внасяно нищо. Би ли искал да говори с шефа?
Рей не знаеше дали иска. Светът се въртеше като побеснял.
Макар и да беше в Съдебната палата, Ейб Глицки не се отби в отдел „Убийства“. Ако случайно се натъкнеше на Батист или някой друг от колегите, щеше да каже, че се е почувствал по-добре и е решил да дойде. Иначе нямаше нужда да се показва. Така би могъл да свърши малко работа. Все още мислеше за Лос Анджелис, но преди това трябваше да приключи някои неща тук, а освен това баща му беше прав — ако се захванеш с нещо, не го прави наполовина.
Филипинецът от лабораторията, който му бе помогнал в събота, донесе доклада за пистолета на Рей Уиър веднага и изчака, докато Ейб го прегледа.
— Не трябва да се забравя, сър, че беше намерен в тинята на около пет метра под водата.
— Значи е логично да няма отпечатъци?
— Отпечатъците са странна работа. Образуват се на мазна основа. Не толкова, че е логично да няма. По-скоро обратното…
Ейб вдигна очи от доклада. Момчето имаше да каже още нещо.
— Е?
— Не открихме абсолютно никакви отпечатъци.
Глицки се опита да скрие разочарованието си.
— Но това ме накара да се замисля.
Ейб започваше да харесва това момче. Усмихна му се.
— И какво измисли?
— Както казах, по оръжието нямаше абсолютно никакви отпечатъци, но нямаше и следи от мазнина. Като че ли не го е държала човешка ръка.
— Но с него е стреляно, нали?
— Да, в това няма съмнение. Така или иначе, въпреки тинята и солената вода, би трябвало по повърхността да останат поне петна.
— Е?
— Нямаше нищо. Това може би означава нещо, не знам. Проверих за „Армър Ол“.