— Не е лошо, нали? — попита Драйсдейл.
— Не е — отговори Фред и писецът трепна. Апаратът реагираше. Всъщност, не беше нужно изследваният да казва каквото и да било. Тялото реагираше и без да са произнесени думите. Драйсдейл знаеше това, разчиташе на това и се надяваше Тредуел да не разбере.
— Добре, а сега да кажем една-две лъжи.
— Но ако знам, че не се опитвам да излъжа, когато дам неправилен отговор, апаратът няма да регистрира отговора като лъжа, нали?
Драйсдейл се усмихна широко.
— Схванал си за какво става дума, а? Прав си. Така че опитай се да ме излъжеш при следващия отговор, става ли? — Наведе се напред и добави: — Все още настройваме апарата, нали?
Фред кимна и облиза устни. Погледна към вратата зад Драйсдейл, сякаш искаше да се увери, че Мани е там и ще му помогне, ако се наложи.
— На сегашната си работа си от осем години, така ли е?
— Да. — Истина.
— В апартамента си живееш от две години, така ли е?
— Да. — Лъжа.
— Две години? — Продължавай с лъжите. Виж как ще реагира. — През това време боядисвал ли си го?
— Кога? Откакто живея там или през последните две години?
Много добре, Фред, помисли си Драйсдейл.
— Извинявай, боядисвал ли си апартамента си през последните две години?
— Не. — Истина.
— Апартаментът ти на втория етаж ли е?
— Не. — Лъжа.
— Значи е на третия?
Пауза.
— Да. — Лъжа.
— Но ако беше паднал от третия етаж, нямаше да си навехнеш само глезена, нали?
— Този въпрос го нямаше — възрази Тредуел. По челото му изби пот.
Драйсдейл вдигна ръце — самата невинност.
— Хрумна ми случайно във връзка с предния въпрос — оправда се той и погледна полиграфа. — Във всеки случай, апаратът изглежда работи както трябва. — Обърна се към Фред. — Не си живял в апартамента си две години и той не е на третия етаж. Верни ли са тези две твърдения?
— Да.
Драйсдейл погледна отново апарата, пое дъх, задържа го за миг и каза:
— Добре, пробата свърши. Можем да започваме.
Пред него бяха написаните въпроси, които трябваше да задава, както и писмените показания на Фред Тредуел за деянието на Медина, върху които бе съставил въпросите. Започна от началото и задаваше въпросите поред. Постепенно Фред се успокои и самоувереността му нарасна, с помощта на полиграфа, почти до степен вече да не обръща внимание на електродите. Водеха съвсем обикновен разговор, независимо че се налагаше да отговаря само с „да“ или „не“.
Драйсдейл направи пауза в разпита.
— Добре — въздъхна той, — стигнахме до момента, в който Медина заговори за нападението на Валенти и Рейнс над теб, нали?
Въпросът не беше в списъка, но пък изглеждаше толкова нормален, че Тредуел дори не забеляза.
— Да. — Истина.
— И господин Медина заяви, че представлява господин Рейнс?
Фред не отговори.
— Фред?
— Въпросът не е в списъка.
Драйсдейл се облегна на стола си. Не искаше да прекалява.
— Фред, опитваме се да потвърдим събитията от миналия петък, нали? Искаш ли да прегледаш показанията си? Там споменаваш Валенти и Рейнс. — Самата логика. — Не променям темата и не те разпитвам за другото дело, а само потвърждавам фактите, изложени в показанията ти.
— Този въпрос го нямаше.
Драйсдейл се усмихна.
— Стига, Фред. Пропуснал съм го. Сгрешил съм, това е. Ако искаш, можем да прекратим веднага. Ако не отговориш на въпроса, не виждам как бихме могли да продължим.
По челото на Тредуел отново изби пот.
— Добре — кимна той накрая. — Какъв беше въпросът?
— Медина каза ли, че представлява Рейнс? Да или не?
— Да. — Истина.
— Но също така ти каза, че не е свързан с делото официално? — Драйсдейл престана да задава предварително записаните въпроси. — Каза ти, че иска да си наясно колко можеш да навредиш на даден човек, ако го обвиниш, нали?
— Да. — Истина.
— И искаше да си наясно с това, защото смяташе, че обвиняваш Валенти и Рейнс в побой над теб, без да са виновни?
— Да.
— След това взе кучето ти… Попи, ако не се лъжа?
— Да. Започна да го гали и…
— И му счупи врата?
— Да. Да. Той…
Фред наведе глава. Още страдаше.
— Счупи врата на кучето ти, защото смяташе, че обвиняваш Валенти и Рейнс без основание?
— Не! Искам да кажа, да!
— Да, така е смятал, или да, обвинил си ги без основание?
Тредуел се озърна. Обземаше го паника.
— Направи го, за да ме сплаши — отговори той. — За да ми покаже, че може да убие и мен.
— Но ти не оттегли показанията си?
— Да. — Истина.