— Показанията си. Верните показания за Валенти и Рейнс?
— Да, той само…
— Значи показанията ти за Валенти и Рейнс са верни, така ли е?
— Да! Верни са! Това е истина.
Лъжа. Лъжа. Лъжа.
— Те те биха?
— Да. — Лъжа. — Медина уби Попи, а те ме биха. — Лъжа. — Защо не ми вярвате? Той уби моя Попи! — Фред опря ръце на масата. Вдигна глава. — Той уби моя Попи.
Драйсдейл се протегна и го потупа по ръката.
— Вярвам ти, Фред. Той наистина е убил твоя Попи.
Фред отново отпусна глава надолу. Драйсдейл продължи да го тупа по ръката. Чувстваше се омерзен и тъжен.
— Мисля, че приключихме — каза той на техничката. — Можеш да махнеш електродите.
Оранжевото небе вещаеше бурна нощ.
Лейс, с военно яке, от разпродажбите на армейски излишъци, вдигнал яка, за да се пази от студа, обикаляше периферията на Холи Парк сам. От време на време кимаше на групите младежи, които висяха по ъглите, но никъде не го повикаха — кимваха хладно и само толкова. Скокльо беше в къщата на Лорета, с нея, майка ѝ и малките. Лейс бе отишъл при Мама, но тя се бе върнала от болницата с бутилка и бе доста пияна.
Мина покрай някогашния дял на Дидо — своя някогашен дял — и мина на отсрещния тротоар, отдалечи се, за да покаже, че разбира чия е сега територията. Бръкна в джобовете си и в този момент го стресна ръка, която го улови за рамото. Обърна се.
— Спокойно, мой човек.
Самсън направи няколко крачки назад. Тънките му плитчици се спускаха като паяжина около каменното безизразно лице с малки очички. Сърцето на Лейс се разтуптя доста бързо. Сякаш бяха разговаряли през цялото време, Самсън подхвърли:
— Три неща. Иначе работата няма да потръгне.
Лейс отпусна рамене, придаде си небрежен вид.
Познаваше Самсън. Беше като животно — ако разбере, че те е страх, веднага ще те нападне.
— Какви? — попита Лейс.
— Идва ченгето, разпитва наоколо и научава каквото не трябва. Лошо.
— Нямам какво да говоря.
— Нямаш? Видя ли? Това е първото. Ако си мълчиш, може би ще останеш в дяла. Ще бачкаш с мен. — Самсън показа пожълтелите си зъби. — Както преди.
Приближи се. Малките му очички блестяха, като че ли се е друсал. Дидо не правеше така, докато работеше, но Самсън не беше Дидо и Лейс трябваше вече да свикне с тази мисъл.
— Другото… — продължи Самсън. — Ще казваш, че затворникът е искал да пипне дяла. Приказвал е, че Дидо трябва да се махне. Стигнало се е до кръв.
Лейс смяташе, че ако Луис Бейкър искаше дяла и беше убил Дидо, за да го вземе, досега щеше да се е разбрало.
— Какво е третото?
Зад гърба на Лейс духна студен вятър и понесе сухите листа и боклуците. Самсън примижа заради прахоляка, очите му станаха още по-малки, заблестяха по-силно.
— Няма трето — каза той. — Само две са. Третото е никой да не говори друго, това е.
Лейс се питаше дали пистолетът, с който беше застрелян Дидо и за който в началото си мислеше, че е на Луис Бейкър, дали този пистолет, на Самсън, все още не е някъде в дяла и дали не би могъл да го намери. Стисна юмруци в джобовете на якето, отпусна ги. Иначе щеше да се разтрепери.
— Добре, чух те. Всичко е нормално.
19
Снимката на Еди все още стоеше на тоалетката на Франи. Тя се върна от работа, облече си памучна фланелка и джинси и за първи път забеляза, че нещата не са както преди. Посегна към парфюма си и видя снимката на Еди.
Ръката ѝ увисна във въздуха. Стомахът ѝ се сви. Еди бе сниман както се качваше на пикапа на един приятел. Бе стъпил с единия крак в каросерията и се бе обърнал, за да отговори на Франи — тя му бе извикала нещо. Усмихваше се лъчезарно, вятърът бе разрошил косата му във всички посоки, яката на якето му бе вдигната. Тя беше увеличила снимката — не бе добре фокусирана, личеше зърнистата фактура на материала и това, поради някаква причина, още повече засилваше усещането за преходност.
Франи забрави за парфюма. Взе рамката, седна на леглото и я стисна в скута си.
На снимката Еди приличаше на осемнайсетгодишен — невъзможно млад. Тя затвори очи.
Беше ѝ трудно да си представи, че бяха връстници. Еди бе престанал да старее шест месеца след като бе направена снимката. Франи имаше чувството, че е остаряла колкото цял живот.
Все пак бременността я връщаше към реалното време. Бебето, бебето на Еди, растеше толкова бавно в нея, че още не я бе променило.
Ето го него — нейният мъж — отново ѝ махаше с ръка. Осмеляваше се да поиска малко място, очароваше я, за да го допусне отново в себе си.
Скръбта заради смъртта на Еди не ѝ се бе отразила така, както бе предполагала. Бе разбрала, че единственият начин да живее, без да плаче през цялото време, бе да не мисли за него, да го отстрани от живота си изцяло. Да прогони от паметта си спомена за миналото. За съвместния им живот. Да се движи напред. Да мисли за бъдещето.