Батист премести бонбона в устата си.
— Ако питаш мен, струва ми се, че сте пипнали когото трябва. По дяволите, Ейб, винаги остава по някоя и друга свободна нишка.
— Това не е една нишка, Франк. Имаме цяло кълбо.
Луис Бейкър нямаше да се върне там отново.
Бяха го пипнали. Първо мислеше, че ще успее да се измъкне, но след стрелбата просто нямаше начин. Само това, дори и без нещата, за които говореха Харди и Ингреъм, щеше да е предостатъчно, за да го тикнат пак зад решетките. Нямаше да отиде.
Нямаше да се примири с театъра на още едно съдебно дело. Всичко беше срещу него още от първия ден. А този път, както бе казал Харди, може би го чакаше газовата камера.
Нямаше начин.
Болничната стая беше тъмна. През отворената врата към коридора се процеждаше малко светлина. Там беше полицаят, който го пазеше.
Съвсем тихо започна да трие ръба на чаршафа във винта, който стърчеше от пружината на кревата. Мина някаква сестра, размени няколко думи с полицая. Видя силуета ѝ пред вратата и притихна.
Отиде си. Изчака минута, ослуша се. Столът в коридора изскърца — полицаят изглежда се раздвижи.
Най-накрая успя да скъса ръба на чаршафа и продължи още малко надолу, по дължината. Стремеше се да движи само ръцете си.
Трябваха му само три ивици. Искаше най-напред да скъса ръба — това бе най-трудното — после да довърши. Отново се зае със стърчащия винт, успя да скъса ръба на още едно място. После на още едно. Продължи надолу — безшумно, само с ръце.
За да направиш въже са достатъчни само три ивици.
От трите дълги по един и осемдесет ивици можеше да стане около метър и петдесет въже. След това правиш примка в единия край, а другия завързваш за пружината — там, където е винтът. Слагаш примката на врата си и падаш на пода от другата страна на леглото.
Не, нямаше да се върне там.
20
Кевин Дрискол беше на четирийсет и две. Бракът му с Мей бе преминал през сътресенията около придобиването на двете им деца, на една и две годинки. Не беше правил любов от три седмици, беше ужасно недоволен от този факт, а тази сутрин в четири и половина го събуди явно произволният рев на Джейсън. Болеше го гърлото. Непрекъснато, но тази сутрин особено силно.
Като шеф на клон, беше застанал в салона на банка „Уелс Фаргоу“, наблюдаваше клиентите, касиерите и различните помощник вицепрезиденти (всеки над касиер беше помощник вицепрезидент) и се питаше дали светът винаги е бил такъв или той за първи път го вижда ясно. Според народната мъдрост, тъкмо трудностите карат човека да покаже истинския си цвят, но това може би бе вярно и в обратна посока — когато човек има трудности, вижда света в истинските му цветове.
И това, което виждаше, го потискаше още повече.
На опашката чакаха седем души. Досега не се бе замислял за това, но се зачуди колко от тях са родители. Поне трима, може би четирима. Бяха ли спали нормално през последните месеци? Нищо чудно, че клиентите пред гишетата почти винаги бяха заядливи.
Гишетата… работеха само две. Четирима други касиери се бяха събрали демонстративно около бюрото на главната касиерка Мариан, за да научат последните клюки.
Влезе някакъв мъж. Осем души на опашката.
Кевин се прокашля многозначително, с надеждата Мариан или някой друг да схване намека! Не обичаше да влиза в основната си роля, но понякога, за да накараш тези хора да се размърдат, трябваше да прибегнеш към преки действия. Проблемът беше, че при днешното си настроение щеше да изглежда толкова ядосан, колкото бе в действителност, а това трябваше да се избягва. Шефовете на банкови клонове не можеха да имат човешки слабости — те бяха непоклатими.
Все пак тръгна натам. Долови погледите на клиентите — отегчени или безпомощни физиономии. Добитък в обор.
— Някой няма ли да отвори още едно гише? Какво правите там всички вие?
Кевин изруга мислено. Вдигна ръка, за да спре човека от охраната, който направи крачка напред. Не можеше да обвини клиента, който се бе развикал. На него също му се щеше да извика.
Отиде до бюрото на Мариан.
— Мариан — каза тихо.
Тя вдигна очи — неизменно улегнала, безмерно спокойна, главна касиерка от седем години. Осемдесет килограма месо, също като говеждото. Но любезна. Толкова любезна, мътните я взели! Усмихна му се.
— Да, Кевин?
Той посочи опашката и се насили да се усмихне търпеливо — имаше чувството, че мускулите на лицето му ще се схванат от напрежението.